— Мило момиче, изглеждаш ми уморено. Настани се тук и великодушният Круппе ще ти налее от тази димяща билкова отварка.
— Да, благодаря.
Круппе се усмихна, загледан как Силвърфокс сяда на свободното седло край огъня. Добре закръглените извивки на младото женско тяло се виждаха под изтърканата туника от еленова кожа.
— Та къде са приятелите ти? — попита тя.
— Играят комар. С екипажа на Търговска гилдия Тригали. На Круппе, по някаква странна причина, му забраняват да участва в такива игри. Какво оскърбление. — Даруджистанецът й подаде тенекиено канче. — Предимно градински чаец, уви. Ако имаш кашлица…
— Нямам, но все едно, благодаря ти.
— Круппе, разбира се, не кашля никога.
— И защо така?
— Ами, защото пие градински чаец.
Кафявите й очи се плъзнаха покрай неговите и се спряха на фургона на десетина крачки встрани.
— Тя как е?
Круппе вдигна вежди.
— Би могла да попиташ нея, момиче.
— Не мога. За майка ми не съм нищо друго освен проклятие — въплътената кражба на живота й. Тя ме презира, и то с основание, особено след като Корлат й каза за моите Т’лан Ай.
— Круппе се чуди дали не се съмняваш вече в пътуването, което предприе?
Силвърфокс поклати глава и отпи от чая.
— Твърде късно е за това. Проблемът си остава, знаеш го добре. Освен това нашето пътуване свърши. Само нейното остава.
— Лицемерничиш — промърмори Круппе. — Твоето пътуване съвсем не е свършило, Силвърфокс. Но нека оставим тази тема засега, а? Да си чула някаква вест за страховитата битка?
— Свършила е. Панионските сили вече не съществуват. Освен някакви си двеста хиляди зле въоръжени селяци. Белоликите са освободили Капустан — каквото е останало от него. Подпалвачите на мостове вече са в града. По-важното: Бруд е свикал съвет — може би ще проявиш интерес да присъстваш на него.
— О, да, макар и само за да благословя събранието с величавата мъдрост на Круппе. Ами ти — ти също ли ще присъстваш?
Силвърфокс се усмихна.
— Както каза преди малко, моето пътуване още не е свършило.
— Ах, да. Круппе ти желае всичко най-добро в него, момиче. И най-сърдечно се надява да те види пак, скоро.
Очите й отново се плъзнаха към фургона.
— Ще ми видиш, приятелю — отвърна тя, допи чая си и се надигна с тиха въздишка.
Круппе видя, че се поколеба.
— Момиче? Нещо не е наред ли?
— Не съм сигурна. — Изглеждаше обезпокоена. — Част от мен иска да те придружи на този съвет. Внезапен подтик.
Очичките на даруджистанеца се присвиха.
— Част от теб ли, Силвърфокс?
— Да, и това предизвиква въпроса: коя част? Чия душа в мен тръпне от подозрения в този момент? Кой точно усеща, че скоро в този наш съюз ще се разхвърчат искри? Богове, още по-лошото е, че сякаш знам точно защо… но не знам.
— Татърсейл не знае, а? С което остават Найтчил и Белурдан, като потенциални кандидати, притежаващи далновидно знание, преизпълнено с потресаваща мотивация. Е, това май можеше да се каже по-простичко…
— Все едно, Круппе.
— Ти си разкъсана, Силвърфокс, да го кажем грубо. Прецени едно: дали едно малко твое отлагане в търсенето на предопределеността би повлияло прекомерно на неговия изход? Можеш ли, с други думи, да отделиш време и да дойдеш с мен в командната шатра на бойния главатар?
Тя го изгледа.
— Ти също имаш предчувствие, нали?
— Ако разривът е неминуем, момиче, то твоят персонаж би могъл да се окаже съществен, защото ти наистина си мостът между тези два страховити лагера.
— Аз… не вярвам на Найтчил, Круппе.
— Повечето смъртни понякога престават да вярват на разни части от себе си. С изключение на Круппе, разбира се, чиято заслужена самоувереност е абсолютна. Във всеки случай конфликтът на инстинкти е втъкан в природата ни, с изключение на Круппе, разби…
— Да, да. Добре. Да тръгваме.
В стената от зебло се отвори тъмна резка. Кроткият дъх на Куралд Галайн лъхна в командната шатра и смали пламъците на фенерите. Аномандър Рейк пристъпи от портала. Тъмният като нощ зев безшумно се затвори след него. Фенерите лумнаха отново.
Широкото плоско лице на Бруд се сгърчи.
— Закъсня — изръмжа той. — Малазанците вече идат насам.
Господарят на Лунния къс смъкна кожената пелерина от раменете си и рече:
— И какво от това? Или пак ще трябва да ви ставам съдник?
С гръб към една от стените на шатрата, Корлат се покашля.
— Появили са се някои… разкрития, Господарю. Самият съюз е под въпрос.
Последната присъстваща особа, Каллор, изсумтя сухо.
— Под въпрос? Лъгали са ни от самото начало. Един бърз удар по Воинството на Едноръкия — преди да са се съвзели от днешната битка — е задължителен.
Рейк се усмихна.
— Скъпи Каладън, ако под лъгане имаш предвид скритата ръка на императрицата — камите, опрени в гърбовете на Дужек Едноръкия и Уискиджак — ами, струва ми се, ако изобщо трябва да се предприемат действия — което, ще добавя, според мен е случаят — нашата позиция би трябвало да бъде намесата. В смисъл, на страната на Дужек и Уискиджак. Освен, разбира се… — очите му се присвиха към Бруд — освен ако вече не си толкова убеден в качествата им на командири. — Бавно свали ръкавиците си. — Все пак донесението на Старата до мен за днешното сражение може да се характеризира единствено с думите „произнесена с неохота похвала“. Малазанците действат професионално, механично и неумолимо. Точно каквито ги искаме.
— Проблемът не е в бойните им способности — изхриптя Каллор. — Това трябваше да бъде освободителна война…
— Не ставай глупак — измърмори Рейк. — Има ли някакво вино или пиво тука? Кой ще пийне с мен?
Бруд изпръхтя.
— Хайде, сипи и на мен, Рейк. Но да сме наясно: макар Каллор да е изричал глупости в миналото, сега е прав. Освобождение. Панион Домин…
— Е просто поредната империя — провлече Господарят на Лунния къс. — И като такава, силата й представлява заплаха. Която ние сме решили да премахнем. Освобождението на населението може да е резултат, но не може да е нашата цел. Освободи усойницата и тя все пак ще те ухапе при първа възможност.
— Значи искаме да съкрушим Пророка на Панион само за да застане на негово място някакъв Върховен юмрук на Малазанската империя?
Рейк подаде чаша вино на бойния главатар. Очите му бяха премрежени, почти сънени.
— Доминът е империя, която сее ужас и гнет сред собствения си народ. Никой от нас не може да го отрече. Така, по чисто етични причини, имахме справедлива кауза, с която да тръгнем срещу Панион.
