разнебитени ножници.
— Не могат да напускат ръцете ви, докато не свърши тази война — отсече Рат-Трейк.
— Още една дума, жрецо — отвърна Грънтъл, — и с теб е свършено.
Никой друг не бе посмял да пристъпи на площада. Ефрейтор Пикър стоеше с другите Мостоваци и се мъчеше да разбере какво точно става. Войниците около нея бръмчаха, всеки подхвърляше някакво мнение какво може да означава този или онзи жест, тази или онази доловена дума между важните особи.
Пикър се огледа ядосано.
— Бленд, къде си?
— Тук — отвърна тя до рамото на ефрейтора.
— Защо не се промъкнеш да разбереш какво става?
Тя сви рамене.
— Ще ме забележат.
— Нима?
— Освен това не виждам необходимост. За мен е съвсем ясно какво стана.
— Нима?
Бленд се намръщи.
— Ума ли си изгуби, като ги даде ония гривни, ефрейтор? Не съм те виждала досега толкова изразително опулена.
— Нима? — потрети Пикър, този път със заканително ръмжене. — Ако продължаваш така, ще съжалиш, войник.
— Обяснение? Добре. Ето какво според мен гледах досега. Сивите мечове имаха да изчистват някакъв личен проблем, което и направиха, макар че това не разкъса командира им на парчета. Но Малът, привлякъл Гуглата знае само чии сили, му вля малко живот — макар че според мен ръката на капитана ни го върна от мъртвите — и не, изобщо не съм знаела, че Паран го има това в себе си, и ако напоследък ни е хрумвало, че той е нещо повече от знатно офицерче с огъващ се като върба гръбнак, току-що видяхме доказателство за подозренията си. Но не смятам, че това е непременно лошо за нас — той няма да забие меч в гърба ни, ефрейтор. По-скоро може да се изпречи на такъв. Колкото до Грънтъл, ами, струва ми се, че той току-що се събуди — и оня маскиран жрец на Трейк никак не се радва на това, — само че на никой друг не му пука, защото понякога една усмивка е точно това, от което всички имаме нужда.
В отговор Пикър изсумтя.
— И най-сетне, след като погледаха всичко това — продължи Бленд, — време е за Хъмбръл Тор и неговите баргасти…
Хъмбръл Тор беше вдигнал високо брадвата си и вече крачеше към портите на Хомота. Главатари, шамани и шаманки заизлизаха от струпалите се племена и тръгнаха след гигантския воин през площада.
Тротс си проби с лакти път през групата Мостоваци и ги догони.
Зяпнала в гърба му, Пикър отново изсумтя.
— Отива да срещне своите богове — промълви Бленд. — Дайте му това право, ефрейтор.
— Дано да си остане с тях — отвърна тя. — Гуглата ми е свидетел, изобщо не знае как се командва…
— Но капитан Паран знае.
Пикър сви рамене.
— Предполагам, че си права.
— Май си струва да сгащим Анци — продължи тихо Бленд — и всички, които се поогънаха напоследък…
— Да ги сгащим, да. И да ги спукаме от бой. Добър план, Бленд. Намери Деторан. Изглежда, и ние имаме да поразчистим някои лични неща.
— Добре. Умът ти май проработи отново.
В отговор Пикър отново изсумтя.
Бленд се шмугна в тълпата.
„Лични неща. Добре ми звучи. Ще ги стегна, капитане. Гуглата ми е свидетел, поне това го мога…“
Острите очи на ястреба, закръжил високо в небето, не пропуснаха нищо. Денят привършваше и сенките се удължаваха. Валма прах в равнината показваха отстъпващите панионци, гонени все по на запад от клана Баран на Хъмбръл Тор.
В самия град други хиляди баргасти обикаляха из улиците. Разчистваха мъртъвците и копаеха огромни ями извън северната стена — вече започваха да ги пълнят с натоварените от Капустан коли и фургони. Дългото изтощаващо душата усилие по прочистването на града бе започнало.
Точно под него, през широкото пространство на площада сега се движеше процесия от баргасти — изсипваха се от околните улици след Хъмбръл Тор. Бойният главатар се приближаваше към портите на високата цитадела. Ястребът врабчар, някогашният Бюк, не чуваше друг звук освен вятъра, придаващ неземна тържественост на сцената долу.
Все пак не се спусна по-ниско. Само разстоянието пазеше разума му все още цял, само то го бе съхранило от лудостта от самото утро.
Оттук, високо над Капустан, огромните драми на смъртта и отчаянието се бяха смалили, бяха се превърнали почти в абстракция. Движещи се приливи, замъглени цветове, разкаляната човешка река — всичко това се бе смалило и безсилието се беше свело до нещо поносимо.
Изпепелени сгради. Трагичният край на невинните. Жени, майки и деца. Отчаяние, ужас и скръб, бурята на отнетите съдби…
Отдалече.
Жени, майки, деца. Изпепелени сгради.
Отдалече.
Никога вече близо.
Ястребът улови топлото издигащо се течение, понесе се нагоре, с очи вече към оживяващите звезди, а нощта погълна света отдолу.
Болка имаше в даровете на Древните богове.
Но и милост, понякога.
18.
Рождението на баргастките богове отекна като чук по наковалнята на пантеона. Първични в облика си, тези възвисили се духове изникнаха от Твърдината на Звяра, онова прастаро владение от отдавна изгубената Древна колода. Те бяха притежатели на тайни и загадки, родени в зверската сянка на човечеството, и силата им беше загърната в древност.
Всъщност другите богове трябваше да са усетили трепета на тяхното извисяване, извърнали в тревога и смайване глави. Един от техните, в края на краищата, беше напуснал, за да слезе в селението на смъртните, докато друг Първи герой беше приел на негово място мантията на воина. Нещо повече, Падналият се беше върнал в играта с дива злоба, покваряваше лабиринтите, за да възвести гибелното си желание за мъст и, трябва да се каже ясно, ако погледнем назад — за господство.
Сънят на Бърн беше трескав. Човешката цивилизация газеше по безброй земи, давеше се в тресавищата на пролятата кръв. Тъмни времена бяха това и изглежда, тъкмо тъмнината доведе утрото на баргастките богове…
