за тяхната разлъка, как вечно се търсят? Всички я помните, разбира се. — Той въздъхна. — Толкова тъжна история, от онези, които чувствителните дечица не забравят никога. Но какво ги е разделило? Как продължава приказката? „И тогава един ден ужас споходил земята. Ужас от тъмното небе. Спуснал се и раздробил света. Така двамата любими се разделили и не могли да се прегърнат повече.“ И тъй нататък, и тъй нататък, и прочие.
— Господа, ужасът, разбира се, бил съдбоносното спускане на Падналия — продължи Круппе сериозно. — А изцелението, което трябвало да последва от страна на оцелелите сили, се оказало тежка, обременителна задача. Древните богове направили каквото могли, но разберете, те самите са били по- млади от двамата вълци-богове и по-важното, установили, че възвисяването не се връзва много с хората — тоест с онези, които един ден щели да се превърнат в хора де…
— О, спри, моля те! — сряза го Паран.
— Круппе не може! Да спра тук означава да се загуби всичко, което трябва да се каже! Останали са само най-смътни спомени, ала и те отстъпват пред усилващия се сумрак! Крехки късчета ни спохождат като треперливи сънища и обещанието за ново събиране и прераждане се губи неразпознаваемо, обещаното изкупление се скита самотно из тундрата и вие с вятъра — но спасението все пак предстои! Духове, коренно различни, се съюзяват в своята решимост! Един корав и суров дух, който да държи по пътя другите въпреки всичката болка, която трябва да понесат. Друг дух, който здраво да стиска болката от самотата, докато не намери подобаващия отговор! И още един, трети дух, изпълнен с любов и състрадание — макар и малко шантав, признавам — с което да придаде аромат на предстоящия момент. И четвърти, притежаващ силата да постигне наложителното заздравяване на стари рани…
— Четвърти ли? — изсумтя Бързия Бен. — Кой е четвъртият у Силвърфокс?
— Е как кой? Посятото дете на Хвърляча на кости Т’лан Имасс естествено. Дъщерята на Пран Чоул, онази, под чието истинско име всъщност я знаем всички!
Погледът на Итковиан се плъзна покрай Круппе към Корлат и Уискиджак. Бяха спрели пред една голяма палатка и гледаха към тях. Явно бяха обзети от любопитство, но все пак стояха на почтително разстояние.
— И това го наричаш обяснение? — попита навъсено Паран.
— Самата парадигма на експликацията, драги приятели. Аргументирано, ясно, макар и донякъде чудато изразено. Точността е точно изкуство. Пунктуалността е превъзходна и превъзмогва предубеждението в предумишлено увъртане. Истината не е нещо тривиално, в края на краищата…
Итковиан се обърна рязко към Уискиджак и Корлат и тръгна към тях.
— Итковиан? — извика го Паран.
— Сетих се за онова пиво — отвърна му той през рамо. — Отдавна не бях изпитвал такава належаща нужда, сър.
— Прав си. Почакай ме.
— Ей, вие, тримата, а аз? А чудовищната жажда на Круппе?
— Разбира се — подхвърли му Бързия Бен и бързо закрачи след двамата. — Потуши я по някакъв чудат начин — само че на друго място.
— О, не! Но не маха ли с ръка Уискиджак на Круппе? Колко щедър, мил господин е този Уискиджак! Един момент! Круппе ей сегичка ще ви настигне!
Двете морски пехотинки седяха на камъни от кръга на някогашно типи на петнайсет крачки от усамотилата се Силвърфокс. Денят над прерията гаснеше и сенките се удължаваха.
— Е, колко още според теб? — промърмори едната.
— Според мен се свързва с ония Т’лан Имасс. Виждаш ли прашните вихрушки около нея? Може да продължи цяла нощ.
— Огладнях.
— Уф. Признавам, само като погледна кожените ти ремъци, и устата ми се напълва със слюнка, скъпа.
— Проблемът е, че ни забравиха.
— Не е това проблемът. Може да не сме нужни повече. Тя няма нужда от охрана. Във всеки случай не и от такива сополиви смъртни като нас. А и вече видяхме каквото трябваше да видим, което значи, че е време да ходим да докладваме.
— От нас не се чакаше да докладваме, миличка. Забрави ли? Ако някой иска да му съобщим нещо, ще дойде да поговори сам с нас.
— Да де, само че досега никой не идва. Което исках да изтъкна.
— Което не значи, че трябва да ставаме и да се махаме. Освен това някой идва насам…
Другата се извърна на мястото си и изсумтя.
— Не е някой, на когото трябва да докладваме. Гуглата ми е свидетел, даже не ги познавам.
— Познаваш ги, разбира се. Едната поне. Търговката-магьосница на Тригали, Харадас.
— Другата е войник според мен. Моме от Елин — виж само колко сладко си кърши бедрата…
— Кораво лице обаче.
— Очите й са пълни с болка. Може да е от Сивите мечове — видях я на преговорите.
— Мда. И идват точно насам.
— Аз също — чу се глас на няколко крачки зад тях. Обърнаха се и видяха Силвърфокс.
— Тягостна работа — промърмори тя.
— Ъъъ, кое? — попита едната пехотинка.
— Събирането на жени.
— Няма да си клюкарстваме, нали?
Силвърфокс се усмихна.
— При ривите с клюки се занимават мъжете. Жените са твърде заети да им дават поводи.
— Ха. Каква изненада. Мислех, че си имате там някакви древни закони срещу прелюбодеяния и разни такива. Изгонване, убиване с камъни, така е при племената, нали?
— Не и при ривите. Спането с чужди мъже е страшно забавно. За жените де. Мъжете го взимат много на сериозно, естествено.
— Те всичко взимат на сериозно, мен ако питаш — измърмори пехотинката.
— От високото самомнение е така — съгласи се Силвърфокс.
Харадас и жената с нея се приближиха. Зад тях, на шейсетина крачки, се приближаваше и някаква жена, от баргастите.
Търговката-магьосница се поклони на Силвърфокс и двете малазанки.
— Здрачът е подходящо време за магии, нали?
— Какво искате да ме питате? — намръщи се Силвърфокс.
— Въпросът се породи от едно хрумване, Хвърлячко на кости. Хрумна ми току-що, затова дойдох при вас.
— Много се въртите около Круппе, Харадас.
— Може би. Проблемът със снабдяването продължава да мъчи тези армии, както знаете много добре. На преговорите Белоликите баргасти предложиха да осигурят сериозна част от онова, което ще трябва. Но въпреки тяхната самоувереност съм убедена, че много скоро и техните ресурси ще се изчерпят…
— Искате да ме питате за Телланн — каза Силвърфокс.
— Точно така. Лабиринтът на Т’лан Имасс със сигурност трябва да е останал… незаразен, в края на краищата. Бихте ли позволили на гилдията с цялото ни уважение да използваме този път…
— Не е заразен, да. Но все пак в Телланн има опасност от насилия и ще е рисковано за керваните ви.
Харадас я изгледа учудено.
— Нападнат ли е?
— Може и така да се каже. Тронът на Крепостта на Звяра е… оспорван. Сред Т’лан Имасс има ренегати. Силата на Клетвата отслабва.
Магьосницата въздъхна.
— Благодаря ви за предупреждението. Рискът, разбира се, винаги се отчита в Търговска гилдия
