познаваме и други земи, господарке. Знаем много повече, отколкото си мислите.
Тя се обърна и го изгледа.
— Божичко. А аз толкова дълго се придържах към предположението, че забавната беседа ми е отказана.
— Неуязвими сме за презрението ви, господарке.
— Едва ли. Гложди ви, откакто ви съживих. Гложди ли? Направо ви кипи отвътре.
— Имаме да обсъдим някои неща — каза Мок.
— Сигурен ли си? Да не би случайно да имаш предвид тази непокорна буря, която възпрепятства настъплението ни? Или може би бягащите останки от армията, която ни подгони насам? Няма да се върнат, уверявам те…
— Вие им пуснахте мор.
— Какво нагло обвинение! Цяло чудо е, че болестта не ги е поразила отдавна, след като се ядат едни други, без дори да се сварят цивилизовано. Скъпи мой, това, че си позволяваш да ме обвиняваш така…
— Гарат страда от същия мор, господарке.
— Какво? Глупости! Него го мъчат раните…
— Рани, които силата на духа му отдавна трябваше да изцери. Треската, изпълнила дробовете му, е същата, която порази панионците. Направете нещо.
— Каква наглост…
— Господарке.
— Е, добре, добре! Но не разбираш ли сладката ирония? Полиел, Кралицата на болестта, се е съюзила със Сакатия бог. Решение, което дълбоко ме оскърбява, държа да знаеш това. Колко хитро от моя страна, че й плячкосах лабиринта и ударих с него съюзниците й!
— Съмнявам се, че жертвите харесват иронията, господарке. Гарат също, предполагам.
— Знаеш ли, бих предпочела да си беше останал мълчаливец!
— Изцерете го.
— Той няма да ме пусне до себе си!
— Гарат вече не може да упорства, господарке. Не може да стои на краката си. Няма да може да се вдигне оттам, където лежи, ако не го изцерите.
— О, какъв жалък човечец си ти! Само ако си сбъркал и се опита да ме ухапе, много ще ти се ядосам, Мок. Слабините ще ти съсипя. Ще те направя толкова кривоглед, че всеки, който те погледне с тая твоя глупава маска, ще се превива от смях. А и други неща ще измисля, уверявам те.
— Изцерете го.
— Разбира се, че ще го изцеря! Гарат е любимият ми спътник, в края на краищата. Нищо, че веднъж се опита да ми напикае халата — макар да призная, че тъй като той спеше в момента, може да е било и някоя от шегичките на К’рул. Добре, добре, стига си ме прекъсвал.
Тръгна към огромния пес.
Очите на Гарат бяха като стъклени и дъхът му излизаше сух и хриплив. Не вдигна глава, докато тя пристъпваше предпазливо към него.
— Ох, миличък, прости ми за невниманието, миличкото ми паленце. Помислих си, че е само от раните, и вече бях започнала да скърбя. Вдишал си лоши изпарения? Недопустимо. Всъщност ще се оправи лесно. — Посегна и пръстите й леко докоснаха козината му. — Ето…
Гарат извъртя бясно глава и оголи зъбите си.
Лейди Енви бързо се дръпна.
— И така ли ми благодариш? Аз те излекувах, миличък!
— Но първо го разболяхте, господарке — каза зад нея Мок.
— Млъкни, с теб вече не говоря. Гарат! Виж само как се връщат силите ти, пред очите ни! Ето, вече ставаш! О, чудесно! И… не, по-настрана, моля. Освен ако не искаш да те натупам. Искаш ли да те натупам? Тогава веднага престани да ръмжиш!
Мок пристъпи между двамата, без да откъсва очи от настръхналия звяр.
— Гарат, тя ни трябва, също както ни трябваш и ти. Няма смисъл да продължаваш с тази вражда.
— Той не може да те разбере! — сопна се лейди Енви. — Той е куче! Ядосано куче при това.
Гарат им обърна гръб и бавно тръгна към взиращата се към бурята Баалджаг. Вълчицата дори не го погледна.
Мок пристъпи напред.
— Баалджаг вижда нещо, господарке.
— Какво? Там ли?
Двамата забързаха нагоре по склона.
Ледените грамади си бяха хванали плячка. На по-малко от хиляда крачки в кипналото море се носеше някакво съоръжение. С високи стени от двете страни, покрити като че ли с оплетена тръстика, и увенчано с покрити със скреж къщи — всичко три. Приличаше на откъснато от урагана парче от някакъв крайбрежен град. Дори се виждаше някаква тясна крива уличка между килнатите постройки. Когато вкопчилият се в дъното лед се завъртя, понесен от невидимото течение, се видя дървен търбух, минаващ под уличното ниво, пълен с грамадни греди и нещо като огромни надути мехури, три от които се бяха спукали и висяха отпуснати.
— Определено странна гледка — промълви лейди Енви.
— Мекрос — каза Мок.
— Моля?
— Родината на сегюле е остров, господарке. Макар и рядко, ни навестяват мекросите, които живеят в градове, плаващи по океаните. Опитват се да правят рейдове по крайбрежието ни и все забравят жалкия резултат от предишните си рейдове. Свирепото им усърдие забавлява воините от Долните класове.
— Добре — изсумтя лейди Енви. — Но не виждам никакви обитатели на това… кварталче.
— И аз, господарке. Но погледнете леда точно зад отломката. Хванал е външно течение и се опитва да заплава по него.
— Божичко, да не би да намекваш, че…
Баалджаг даде ясен отговор на недовършения въпрос — профуча покрай тях и забърза по обрулените от вълните скали надолу. След няколко мига видяха как грамадното вълчище скочи над кипящата вода върху един от широките ледени късове и заситни до другата му страна. После се метна напред и стъпи на следващия къс.
— Методът ми се струва приемлив — каза Мок.
Гарат изръмжа и се понесе надолу след вълчицата.
— О! — извика възмутено лейди Енви и тропна с краче. — Ама не можем ли поне да ги обсъждаме нещата?
— Изглежда, се оформя възможен път, господарке, който ще позволи да не се намокрим прекалено…
— Кой е мокър? А? Добре, добре, хайде извикай братята си и води.
Пътят им през подскачащите и надигащи се ледени късове, често пъти залети с вода, се оказа опасен, трескав и изтощителен. Когато се добраха до издигащата се високо стена от тръстика, не можаха да видят Баалджаг и Гарат, но следите им ясно се открояваха по заскрежения сал, който, изглежда, поддържаше над водата плаващото съоръжение на мекросите.
Сред хаоса от греди и подпори, издигащи се на коси ъгли, бяха вградени здрави стълби, за да улеснят поддържането на плаващия съд. По заскрежените стъпала ясно се виждаха дълбоко набитите вълчи и кучешки стъпки, водещи нагоре.
През бъркотията от греди и подпори шуртеше вода и показваше ясно колко крехки и паянтови са уличката и къщите горе.
Сену беше начело, Турули и Мок след него — лейди Енви след тях. Заизкачваха се бавно и предпазливо.
Провряха се през широк люк и се озоваха в тъмния основен етаж на една от къщите. Покрай трите стени на помещението бяха струпани покрити със зебло хранителни продукти. Имаше и няколко големи каци. Вдясно имаше двукрила врата, отворена, явно от Баалджаг и Гарат, а зад нея се виждаше покритата с
