потрепваха трескаво. Дъхът й излизаше на болезнени хрипове. Съветникът я огледа замислено, после се изправи с въздишка и се смъкна от фургона.
Мурильо стоеше до колата и затягаше ремъците на буретата с вода. Бяха покрили с платнища от стари шатри торбите с храна, купени същата заран от един баргастки търговец, затегнати съответно от другата страна на фургона, и от това той изглеждаше някак широк и издут.
Бяха се сдобили и с два коня на умопомрачителна цена, от Нередовните на Мот, странна и доста неефективна на пръв поглед наемническа рота, прикрепена към армията на Каладън Бруд, за която Кол дори не беше подозирал, че съществува. Бяха наемници, чието занемарено облекло не отговаряше на военната им професия, но идеално подхождаше на името на отряда им. Конете бяха дръгливи, но високи, порода, за която Нередовните твърдяха, че си е тяхна местна — с родословия, включващи натански дестриери, мотски товарни коне и впрегатни животни от Дженабарис, всичко събрано наедно, за да се получи тромаво, много злобно животно, но с изненадващо широк гръб, от който ездата се превръщаше в същински лукс.
— Стига да не ти отхапят ръката — беше добавил зъбатият боец, докато вадеше въшките от дългата си сплъстена коса и ги хрускаше, докато говореше.
Кол въздъхна, подразнен от спомена, и предпазливо се приближи към конете.
Все едно че бяха близнаци — и двата червеникавокафяви, гривите им неподстригани и дълги, с дебели опашки, целите в осили и тръни. Седлата бяха малазански — плячка от предишни войни несъмнено; дебелите одеяла под тях бяха ривски. Конете го изгледаха накриво.
Единият обърна небрежно задницата си към него и Кол спря и изруга тихо.
— Сладък корен — каза му Мурильо от фургона. — Подкупи ги де. Имаме в торбите.
— И да ги награждавам за лошото поведение? Не. — Кол ги заобиколи отдалече. Бяха вързани за един кол за шатра. Само три стъпки по-близо и щяха да го изритат. Даруджистанецът изруга и рече:
— Мурильо, я докарай воловете — прикривай ги с фургона. Ако и това не подейства, намери ми един чук.
Ухилен, Мурильо се качи на капрата и хвана поводите. След малко спря до кола и фургонът попречи на конете да обикалят. Кол притича припряно от другата страна.
— Значи предпочиташ да те ухапят пред ритника — подхвърли Мурильо, докато гледаше как приятелят му се качва — прекрачи свитото телце на мхаби и спря на ръка разстояние от конете.
Те бяха изпънали въжетата и отстъпваха. Забито дълбоко в пръстта, колчето не помръдваше.
Кол стисна въжетата, дръпна ги рязко надолу и скочи на гърба на единия кон. Той се опита да го хвърли, после се долепи до другия — и кракът на Кол се оказа притиснат между двата.
— Добре ще се насиниш — подхвърли Мурильо.
— Все такива приятни неща ще ми приказваш, нали? — изръмжа му Кол. — Хайде ела и измъкни въжето. Но внимавай. Отгоре кръжи един самотен лешояд и ни гледа с копнеж.
Приятелят му вдигна очи нагоре, огледа небето и изсумтя:
— Добре де, вързах се. Стига си злорадствал. — Скочи от капрата и запристъпва боязливо към кола.
— От друга страна, може би все пак трябваше да го намериш оня чук.
— Вече е късно, приятел — отвърна Мурильо и дръпна да развърже възела.
Конят се дръпна назад, заби здраво копита в пръстта и се надигна.
За Мурильо задното салто на Кол беше едва ли не изпълнено с поетична грация, особено превъртането, с което избегна ритника на двете копита, които със сигурност щяха да му строшат ребрата.
Конят побягна и заподскача весело.
Кол полежа малко, без да помръдне, после запримигва към небето.
— Как си? — попита Мурильо.
— Дай ми въже. И малко от сладкия корен.
— Бих те посъветвал с чука — отвърна Мурильо, — но ти си знаеш по-добре.
Прозвучаха рогове.
— Дъх на Гуглата! — изстена Кол. — Походът към Капустан започва. — Той бавно се надигна. — Уж трябваше да сме в челото.
— Винаги можем да се повозим и във фургона, приятел. Върни ги тия проклети коне на Нередовните и си вземи парите ни.
— Тоя фургон бездруго е претоварен. — Кол се изправи с пъшкане. — Освен това оня каза, че връщане няма.
Мурильо го изгледа с присвити очи.
— Тъй ли? И това не събуди ли у теб поне малко подозрение?
— Млъкни де.
— Но…
— Мурильо, истината ли искаш да чуеш? Човекът беше толкова наивен, че чак изпитах жалост към него. Хайде, стига си дърдорил и дай да се оправяме.
— Кол! Та той направо ни одра…
— Млъкни — изръмжа Кол. — Цената ще се изплати само като ги убием, ако… ти кое предпочиташ?
— Не можем да ги убием…
— Значи още една дума и ще убия теб. Ясен ли съм? Дай ми сега въже и от оня сладък корен — ще започнем с другия, дето още е вързан.
— Не искаш ли да догониш първия?
— Мурильо! — изръмжа Кол.
Мръсните облаци кипяха над разгневените вълни, вълни, които се блъскаха една в друга между проядените зъбери на ледените планини, връхлитаха в яростен прибой към брега и мятаха към небесата фонтани пяна. Гръмовният тътен прорязваше неспирния съсък на поройния дъжд.
— Божичко — промълви лейди Енви.
Тримата сегюле бяха наклякали откъм подветрената страна на огромна базалтова канара и мажеха оръжията си с мас. Външността им беше за окайване — подгизнали от дъжда, оцапани с кал, очукани брони. Ръцете, бедрата и раменете им бяха покрити с рани — по-дълбоките бяха грубо съшити с черва, чиито краища и възли бяха почернели от засъхналата кръв и сега червенееха под дъжда.
Близо до тях на една нащърбена базалтова скала се беше качила и Баалджаг. Мръсна, проскубана, със сплъстена и проскубана козина, с дълга цяла педя счупена дръжка на копие, която стърчеше от дясното й рамо — вече от три дни не беше позволила нито на Енви, нито на някой от сегюле да я приближат — гигантската вълчица се взираше на север с трескаво блеснали очи.
Гарат лежеше на три крачки зад нея и трепереше неудържимо, от раните му се цедеше гной, сякаш тялото му плачеше от това, че не може да позволи на никого — дори на вълчицата — да го приближи.
Единствено лейди Енви си оставаше непокътната — поне външно — от страховитата война, която бяха започнали; незасегната дори от поройния дъжд. По бялата й телаба не се виждаше нито едно петънце. Черната й коса се спускаше гъста и права чак до кръста й. Устните й бяха боядисани в тъмно и някак злокобно червено. Проблясващият прашец по клепачите й също бе тъмен.
— Божичко — отново прошепна тя. — Как ще тръгнем сега след Туул през… това? И защо поне не беше някой Т’лан Слон, или Т’лан Кит, та да можеше да ни понесе на гърба си? А върху нас от изкусно направени тръби да се лее топла вода.
Мок застана до нея. Дъждът се стичаше по лъскавата му маска.
— Ще му изляза аз.
— Виж ти. И откога дуелът ти с Туул стана по-важен от мисията ви при Пророка? Как ще реагира Първият или Вторият на това важничене?
— Първият си е Първият, а Вторият си е Вторият — отвърна Мок.
— Ах, колко проницателно.
— Личното „аз“ стои над всичко, господарке. Винаги. Иначе нямаше да има шампиони. Изобщо нямаше да има йерархия. Сегюле щяха да се управляват от хленчещи мъченици, които сляпо тъпчат безпомощните в жаждата си за общо добруване. Или пък щяха да ни управляват деспоти, които се крият от всяко предизвикателство зад армии и превръщат бруталната сила в справедлива претенция за чест. Ние
