калдъръм уличка.
Въздухът беше леден.
— Може би ще си струва — каза Мок — да огледаме всички къщи, етаж по етаж, да видим коя постройка е най-здрава и годна за живеене. В складовете, изглежда, е останало доста и можем да го използваме.
— Да, да — отвърна разсеяно лейди Енви. — Тези дреболии ги оставям на теб и братята ти. Предположението, довело ни до този път обаче, се обляга на непровереното все още убеждение, че тази измишльотина на всяка цена ще ни откара на север, през цялата ширина на залива Корал и следователно до града, който е нашата цел. Изглежда, че аз единствена ще трябва да се потормозя точно с този проблем.
— Както желаете, господарке.
— Дръж се прилично, Мок! — сопна се тя.
Той сведе маскираната си глава в мълчаливо извинение.
— Слугите ми, изглежда, се самозабравят. Само помислете на какво съм способна, ако съвсем се ядосам, вие тримата. Междувременно смятам да се поразходя по тази тъй наречена градска улица. — Обърна се и тръгна към изхода.
Баалджаг и Гарат стояха на три крачки от къщата. Дъждът плющеше по широките им гърбове толкова силно, че се пръскаше на мъглива пяна. Двете животни се бяха обърнали срещу някаква самотна фигура, застанала в сумрака на таванската капандура на отсрещната къща.
В първия миг лейди Енви едва не въздъхна, но фактът, че не позна фигурата, я порази.
— О! За малко да кажа: „Скъпи ми Туул, значи си ни изчакал все пак!“ Но виж, ти не си Туул, нали?
Т’лан Имасс пред тях беше по-нисък и по-набит от Туул. Три грамадни меча от черно желязо бяха пронизали немрящия воин, два забити в гърба, а третият — отстрани. Счупените ребра стърчаха през черната, покрита със сол кожа. Прогнили ивици кожа висяха от дървените дръжки на мечовете, а от ръждясалите остриета все още се къдреха струйки магия.
Чертите на воина изглеждаха необичайно груби и сурови, челната кост изпъкваше над широките скули. Кучешките му зъби бяха обковани с патинирана мед. Т’лан Имасс не носеше шлем. Дългата му бяла коса се спускаше от двете страни на широкото безбрадо лице, натежала в краищата от зъби на акула.
„Страховито, ужасно привидение“, каза си наум лейди Енви. После попита вежливо:
— Имаш ли си име, Т’лан Имасс?
— Чух призива — отвърна й воинът с определено женски глас. — Дойде от място, съвпадащо точно с целта, която вече си бях избрала. На север. Вече не е далече. Ще се явя на Втория сбор и ще изрека словата си. Ще кажа, че аз съм Ланас Тог, изпратена да донесе вестта за съдбата на Ифейл Т’лан Имасс и на моите Керлум Т’лан Имасс.
— Колко трогателно — каза лейди Енви. — И каква беше съдбата им?
— Аз съм последната от Керлум. Ифейл, които дойдоха при първия ни зов, бяха унищожени почти до крак. Малцината, които останаха, не могат да се измъкнат от конфликта. Аз самата не очаквах, че ще оцелея. Но оцелях.
— Ужасен конфликт, явно — отбеляза кротко лейди Енви. — И къде стана това?
— На континента Асейл. Нашите загуби: двайсет хиляди осемстотин и четиринайсет Керлум. Двайсет хиляди и двеста Ифейл. Осем месеца битка. Загубихме войната.
Лейди Енви дълго помълча, после каза:
— Изглежда, най-после сте си намерили Джагътски тиран, който може да ви се опълчи, Ланас Тог.
Т’лан Имасс килна глава.
— Не беше Джагът. Човек беше.
Четвърта книга
Спомени от лед
Първи вътре, последни навън.
21.
Капитан Паран спря коня си недалече от опушените руини на редута Източен страж. Извърна се в седлото, за да погледне за сетен път порутените крепостни стени на Капустан. Дворецът на Джеларкан се извисяваше мрачно на фона на яркосиньото небе. Ивици черна боя прорязваха кулата като цепнатини — символ на градския траур за трагично изгубения принц. Следващият дъжд щеше да измие боята и от нея нямаше да остане и следа. Това здание, беше чул, никога не задържаше задълго мига на тленността.
Подпалвачите на мостове излизаха през Източната порта.
„Първи вътре, последни навън. Винаги държат на такива жестове.“
Сержант Анци беше начело, ефрейтор Пикър — на стъпка след него. Двамата като че ли спореха за нещо, което не беше никаква новост. Зад тях войниците от другите взводове и отделения вървяха без никакъв ред, сцеплението в ротата се беше изгубило. Капитанът се замисли над това. Познаваше се с другите сержанти и ефрейтори, разбира се. Знаеше имената на всеки останал жив Мостовак и познаваше също така и лицата им. И все пак в тази гледка имаше нещо призрачно. Присви очи и ги загледа как крачат по пътя — обгърнати в прах смътни силуети, като на избелял, разнищен стар гоблен. Походът на войските е безкраен и вечен, припомни си той.
Вдясно от него се чу тропот на конски копита. Той се обърна и видя спрялата до него Силвърфокс.
— По-добре да стоим настрана един от друг — каза Паран и погледът му се върна на войниците долу на пътя.
— Не възразявам — отвърна след малко тя. — Но нещо се е случило.
