отговорности.
Итковиан чу тропот на конски копита, обърна се и видя първия малазански заместник-командир Уискиджак — препускаше към него по брега. Това, че се беше спрял да поговори с художника, си личеше ясно по самия Ормулогун, който припряно събираше багажа си.
Уискиджак дръпна юздите и спря.
— Добър ви ден, Итковиан.
— И на вас, сър. Искате ли нещо от мен?
Брадатият войник сви рамене и се озърна.
— Търся Силвърфокс. Нея или двете морски пехотинки, които уж трябваше да я придружават.
— Да я следят, искате да кажете. Подминаха ме преди малко — първо Силвърфокс, а след нея и двете малазанки. Яздеха на изток.
— Някоя от тях заговори ли ви?
— Не. Минаха доста далече от мен, тъй че нямаше размяна на учтивости. А и не направих усилие да ги поздравя.
Командирът се намръщи.
— Нещо не е наред ли, сър?
— Бързия Бен използва лабиринтите си, за да улесни прехвърлянето. Силите ни вече са от другата страна и колоната тръгна, тъй като ни чака по-дълъг път.
— Вярно. Но Силвърфокс не е ли с ривите все пак? Или просто искате да се сбогувате официално?
Войникът се намръщи още повече.
— Тя е толкова малазанка, колкото и риви. Исках да я помоля да избере с кого да тръгне.
— Може би вече е направила избора си, сър.
— А може би не — отвърна Уискиджак с очи, приковани в нещо на изток.
Итковиан се обърна. Бяха морските пехотинки — приближаваха се в галоп.
Спряха пред командира си.
— Къде е тя? — попита Уискиджак.
Пехотинката отдясно сви рамене.
— Проследихме я до морския бряг. Над нивото на прилива има редица изгърбени хълмове, обкръжени от блатясали дерета. Тя… влезе в един от хълмовете, Уискиджак…
— Просто изчезна — уточни другата. — Нито се спря, нито залитна от коня си. Отидохме до мястото, но там имаше само трева, кал и камънаци. Изгубихме я — и според мен точно това е искала.
Командирът мълчеше. Итковиан очакваше най-малкото да изтърси някоя ругатня, но сдържаността му го впечатли.
— Добре. Тръгвайте с мен. Прехвърляме се на другия бряг.
— Видяхме Гъмбъл и любимеца му на пътя.
— Вече ги отпратих. Фургонът им е последен. Знаете много добре указанията на Ормулогун за колекцията му.
Пехотинките кимнаха.
— Колекцията му? Колко картини е нарисувал от Пейл досега? — попита Итковиан.
— От Пейл? — Едната пехотинка се ухили. — Че в този фургон има над осемстотин платна. Десет, единайсет години труд. Дужек тук, Дужек там, Дужек даже където не е бил, но е трябвало да бъде. Вече довърши онова с обсадата на Капустан, с Дужек, който пристига точно навреме, изправен на седлото и препускащ през портата. Има една картина с Белолик баргаст, клекнал в сянката на портата, как сваля доспехите на един мъртъв панионец. А в буреносните облаци над пейзажа се вижда ликът на императрица Ласийн, ако се вгледаш по-добре…
— Стига — изръмжа Уискиджак. — Думите ви са оскърбителни. Мъжът пред вас е Итковиан.
Пехотинката се ухили още по-широко, но си замълча.
— Това го знаем, сър — каза другата. — Точно затова го подразни приятелката ми. Итковиан, няма такава картина. Ормулогун е историкът на Воинството, след като не ни зачислиха друг, и отговаря с главата си да показва нещата точно, чак до космите в носа.
— Тръгвайте — подкани ги Уискиджак. — Искам да поговоря насаме с Итковиан.
— Да, сър.
Двете морски пехотинки се отдалечиха.
— Моля за извинение, Итковиан…
— Не е необходимо, сър. Намесата им ми донесе облекчение. Всъщност доволен съм, че ми предложиха такава разтуха.
— Е, те се държат така само с хора, към които изпитват уважение. Въпреки че това често се възприема превратно и може да доведе до неприятности.
— Допускам.
Уискиджак го изненада, като слезе от коня си, пристъпи към него и му подаде облечената си в стомана десница.
— Е, при войниците на Империята, когато една похабена ръкавица е за война и само за война, да останеш с ръкавицата, когато стиснеш ръката на другия, се смята за рядък жест.
— И също така сигурно често пъти жестът се разбира погрешно — отвърна Итковиан. — Но аз, сър, схващам значението му и го приемам като висока чест. — Стисна ръката на командира. — Наистина ме ласкаете незаслужено…
— Не е така, Итковиан. Просто ми се иска да продължите с нас, за да мога да ви опозная по-добре.
— Е, ще се срещнем при Маврик, сър.
Уискиджак кимна.
— До тогава, Итковиан.
Пуснаха се. Командирът се метна на седлото и стисна юздите. Поколеба се, преди да каже:
— Вие сте от Елин, нали, Итковиан?
Той сви рамене.
— Не съм единственият.
— В такъв случай бъдете сигурен, че някой ден легионите на императрицата ще щурмуват границите на отечеството ви.
Итковиан го погледна.
— И ако дойде този ден, вие ли ще командвате тези легиони, сър?
Уискиджак се ухили.
— Бъдете жив и здрав, сър.
Итковиан го гледаше как се отдалечава по каменистата ивица. Конските копита хвърляха във въздуха песъчливи туфи. Обзе го внезапно и необяснимо убеждение, че никога повече няма да се видят. Тръсна глава, за да прогони тази ужасна мисъл.
— Ами, разбира се, че Круппе ще благослови тази компания с присъствието си!
— Погрешно ме разбра — въздъхна Бързия Бен. — Беше само въпрос, а не покана.
— Горкичкият ни чародей е изтощен, нали? Толкова много магически пътеки, които да заместят жалките баржи, изтерзани от пробойни и разнебитени. Все пак Круппе е впечатлен от невероятното ви майсторство — такъв брилянтен танц на лабиринти рядко, ако въобще, е наблюдавала скромната му персона. И толкова чисти и първични, всичките! Все едно да кажеш „пуф“! На окования глупак! Какво дръзко предизвикателство! Какво…
— О, я млъкни! Моля те! — Бързия Бен беше застанал на северния бряг на реката, до колене в тинята — цена, която трябваше да плати, за да съкрати колкото е възможно разстоянието на пътеките, които беше създал за колоните бойци, фургони, добитък и товарни коне. Изчакваше само да преминат последните войници, сред които и Уискиджак. А за да бъде умората му още по-неприятна, невидимият дух на Таламандас скимтеше непрестанно, седнал на лявото му рамо.
„Твърде много сила е била разбулена тук. Достатъчно, за да се забележи. Пълно нехайство — скимтеше в ухото му стикснерът. — Чисто самоубийство. Сакатият бог няма начин да не ни открие. Самонадеян глупак! А Пророкът на Панион? А десетките гибелни лабиринти, потръпващи под стъпките ни? Доказателство за
