А може би не точно на себе си. Един от големите колкото човешки череп обли камъни до художника изведнъж помръдна и се оказа, че е голяма маслиненозелена крастава жаба.
И тази крастава жаба току-що беше отговорила на тирадата на художника с нисък боботещ глас.
Итковиан се приближи.
Краставата жаба го видя първа и каза нещо на език, който той не разбираше.
Художникът вдигна глава, навъси се и се сопна на дару:
— Прекъсванията са нежелани!
— Моите извинения, сър…
— Почакай! Ти си оня — Итковиан! Защитникът на Капустан!
— Провалилият се защит…
— Да, да, всички вече чуха какво е станало на срещата. Когато те нарисувам, ще се постарая на всяка цена да изразя този благороден провал — в стойката ти може би, в онова, на което се спират очите ти. Малка чупка в раменете, да, мисля, че вече се сещам. Точно така. Великолепно.
— Вие малазанец ли сте?
— Разбира се, че съм малазанец! Бруд да дава пет пари за история? Не дава. Но старият император! О, да, той даваше, и още как! Художници с всяка армия! На всяка кампания! Творци с най-чист талант, с остър взор — да, смея да го заявя, гении. Такива като Ормулогун от Ли Хенг!
— Боя се, че не съм чувал това име. Бил е художник на Малазанската империя, така ли?
— Бил? Той е! Аз съм Ормулогун от Ли Хенг, разбира се. Винаги подражаван, но надминат — никога! Ормулогун серайт Гъмбъл!
— Впечатляваща титла…
— Не е титла, тъпако. Гъмбъл е моят критик. — Той махна на краставата жаба и й каза: — Запомни го добре, Гъмбъл, за да забележиш гениалната ми бъдеща интерпретация. Стои изправен, нали? Но костите му все едно че са от желязо, бремето им е като от сто хиляди тела… или души, за да съм по-точен. А чертите на лицето му, а? Вгледай се внимателно, Гъмбъл, и ще видиш този човек в пълната му мяра. И запомни това, макар че ще уловя всичко, което представлява той, на платното, изобразяващо историческата среща извън Капустан, помни това… в този образ ще съзреш, че Итковиан все още не е приключил.
Итковиан се стъписа.
Ормулогун се ухили.
— О, да, притеснен си, че виждам всичко толкова добре, нали? Е, хайде, Гъмбъл, изплюй коментара си, защото знам, че приливът се надига! Хайде!
— Ти си луд — лаконично отбеляза краставата жаба. — Простете му, Щит-наковалня, той размеква боята в устата си. Отровила му е мозъка…
— Отровен, смачкан, маринован, да, да. Чул съм всичките ти вариации, гади ми се от теб!
— Гаденето може да се очаква — каза жабата и примига сънено. — Щит-наковалня, никакъв критик не съм. Само един скромен наблюдател, който, при възможност, говори от името на множеството с вързани езици, иначе известно като простолюдие, или по-точно — сган. Публика, разберете, която е напълно неспособна да се самоосъзнае или да се изрази аргументирано, вследствие на което притежава потискащо вулгарни вкусове, след като не е заявила какво наистина харесва, въпреки че само тя си го знае. Моят скромен дар, следователно, се разполага в комуникацията на естетическата рамка, върху която се саморазпъват творците на изкуството.
— Ха, колко си мазен! Ха! Мазник такъв! На ти една мушичка! — Ормулогун бръкна с оцапаните си с боя пръсти в кесията на хълбока си, извади една конска муха и я подхвърли на жабока.
Все още живото, но с откъснати крилца насекомо тупна точно пред Гъмбъл, който скочи и го глътна.
— Та както казвах…
— Един момент, моля — прекъсна го Итковиан.
— Един момент ще ви отстъпя — заяви жабата. — Стига да притежава възхитителна краткост.
— Благодаря. Ормулогун, казвате, че за императора на Малаз е било практика да зачислява художници към армиите си. Предполага се, за да отразят исторически моменти. Но Воинството на Едноръкия все пак не е ли обявено извън закона? В такъв случай за кого рисувате?
— Отразяването на остракизма е съществено! А и нямах голям избор, освен да придружа войската. Какво искате да правя, да рисувам залези по калдъръмите на Даруджистан за жалко препитание ли? Озовах се на лош континент! Колкото до тъй наречената общност на художниците и техните патрони в тъй наречения град Пейл, и техните тъй наречени стилове на изразяване…
— Мразеха те — каза Гъмбъл.
— И аз ги мразех! Я ми кажи, видя ли каквото и да е, достойно за упоменаване в Пейл? А? Видя ли?
— Имаше една мозайка…
— Какво?
— За щастие, творецът, на когото се приписва, отдавна е умрял, което ми позволява да избегна възхвалата му.
— И наричаш това „избягване“? „Изглежда обещаващо…“ Не каза ли точно това? Много добре знаеш какво точно каза веднага щом онзи суетен домакин спомена, че художникът е умрял.
— Всъщност доста комично е да се каже такова нещо — отбеляза Итковиан.
— Никога не се шегувам — заяви жабата.
— Но се лигавиш понякога! Ха! Мазньо такъв! Ха!
— Що не вземеш да посмучеш някоя бучка боя? Ей от оная, с живака. Много вкусна изглежда.
— Ти просто искаш да умра — измърмори Ормулогун и взе една мека бучка боя. — За да избегнеш възхвалата ми.
— Щом казваш.
— Същинска пиявица си, знаеш ли? Не се отлепваш от мен. Лешояд.
— Скъпи човече — въздъхна Гъмбъл, — аз съм само една крастава жаба. Докато ти си творец. И за мое безкрайно щастие, за разлика от теб, аз всеки ден благодаря на всеки бог, който е, и на всеки бог, който е бил някога.
Итковиан ги остави да си разменят все по-сложните оскърбления и продължи по брега. Забрави да погледне рисунката на Ормулогун.
След като армиите се прехвърлеха през реката, щяха да се разделят. Град Лест се намираше право на юг, на четири дни преход, докато пътят към Сетта се отклоняваше на запад — югозапад. Сетта се намираше в самото подножие на Планината на привидението, на брега на реката, от която беше получил името си. Реката продължаваше към морето на юг от Лест и рано или късно трябваше да бъде прехвърлена и от двете войски.
Итковиан щеше да тръгне с армията, поела към Лест, която включваше Сивите мечове, части Тайст Андий, ривите, баргастите Илгрес, конен полк от Салтоан и шепа по-малки наемнически отряди от Северен Дженабакъз. Каладън Бруд оставаше върховният пълководец на всичко това, Каллор и Корлат бяха негови първи заместници. Сивите мечове бяха прикрепени като съюзническа сила и Щит-наковалня се смяташе за равен на Бруд. Това отличие не засягаше другите наемнически отряди, защото всички те бяха сключили договор с бойния главатар. На даруджистанеца Грънтъл и неговата пъстра сбирщина гледаха като на съвсем независими, желани на съвещанията, но свободни да действат както намерят за добре.
Общо взето, заключи Итковиан, организацията на командването беше доста объркана, йерархиите и ранговете — твърде ефимерни. „Не по-различно от положението ни в Капустан, с принца и Съвета на маската, които непрекъснато си мътеха водата. Може би това е характерно за севера с неговите независими градове-държави — преди малазанското нашествие да ги принуди да се обединят в нещо като конфедерация. Но дори и тогава, изглежда, старите съперничества и вражди непрекъснато подронваха единението, в угода на нашественика.“
Структурата, наложена от малазанския Върховен юмрук над силите, които го придружаваха, беше с много по-изчистена йерархия. Имперският стил изпъкваше ясно за Итковиан и всъщност не се отличаваше от онова, което той самият щеше да постанови, ако беше на мястото на Дужек Едноръкия. Командваше Върховният юмрук. Първите му заместници бяха Уискиджак и Хъмбръл Тор — вторият даваше израз на мъдростта си, като отстъпваше първенството на Дужек — както и командирът на Черните моранти, с когото Итковиан все още не се беше срещал. Тези тримата се смятаха за равни по ранг, но с различни
