— Знам.
— Не, не знаеш. Не говоря за това, което несъмнено ти се върти в главата, капитане. За майка ми става въпрос — изчезнала е. С онези двама дару, дето се грижеха за нея. Някъде в града са обърнали фургона и са се отделили от колоната. Изглежда, никой нищо не е забелязал, макар че не мога, разбира се, да разпитам цялата армия…
— А твоите Т’лан Имасс? Те не могат ли да ги намерят?
Тя се намръщи и не отвърна нищо. Паран я изгледа.
— Не са доволни от теб, нали?
— Не в това е проблемът. Изпратих ги с Т’лан Ай отвъд реката.
— Вече разполагаме с достатъчно средства за разузнаване, Силвърфокс…
— Не съм длъжна да се обяснявам.
— Да, но ме молиш за помощ…
— Не. Просто те попитах дали не знаеш нещо. Някой трябва да е съдействал на онези дару.
— Разпита ли Круппе?
— Той е точно толкова стъписан и отчаян, колкото мен, и му вярвам.
— Някои хора имат навика да подценяват Кол — каза Паран. — Той е напълно способен да извърти сам такова нещо.
— Ти май не разбираш жестокостта на стореното от тях. Отвличането на майка ми…
— Задръж малко, Силвърфокс. Ти остави майка си на грижите им. Остави? Твърде мека дума. Ти я изостави. И не храня никакво съмнение, че Кол и Мурильо са поели задължението съвсем сериозно, с цялото състрадание към мхаби, което, изглежда, ти не притежаваш. Помисли как изглежда положението от тяхна гледна точка. Грижат се за нея, ден след ден, гледат как се стапя. Виждат дъщерята на мхаби, но само отдалече. Не обръща никакво внимание на майка си. Решават, че трябва да намерят някой, който е готов да помогне на мхаби. Или най-малкото да й предложи достоен край. Отвличането е да отведеш някого от някого. Мхаби е била отведена, но от кого? От никого. От никого.
Силвърфокс беше пребледняла и не намираше думи. Най-сетне проговори хрипливо:
— Представа си нямаш какво лежи между двете ни, Гъноуз.
— А ти, изглежда, нямаш представа как да простиш — нито на нея, нито на себе си. Вината се е превърнала в пропаст…
— Колко щедро. И то от твоите уста.
Усмивката му беше сурова.
— Моето слизане свърши, Силвърфокс. Вече се изкачвам по другия склон. Нещата се промениха и за двама ни.
— Значи си обърнал гръб на заявените си чувства към мен?
— Все още те обичам, но след смъртта ти се бях поддал на известно заслепение. Бях се убедил, че онова, което беше между нас, за толкова кратко време, е много по-голямо и важно, отколкото беше в действителност. От всички оръжия, които обръщаме срещу себе си, вината е най-острото, Силвърфокс. Тя може да извае миналото ти в невероятни форми, в лъжливи спомени, водещи до убеждения, които посяват всевъзможни мании.
— Радвам се, че така ясно представяш нещата, Гъноуз. Не ти ли е хрумвало, че безпристрастното самонаблюдение е поредната мания? Това, на което правиш дисекция, трябва най-напред да е умряло — такъв е принципът на дисекцията в края на краищата.
— Учителят ми го обясни отдавна — отвърна й Паран. — Но на теб ти убягва една по-неуловима истина. Мога да се самонаблюдавам, да изследвам всяко свое чувство, докато Бездната погълне света, но не мога да се доближа до овладяването на тези чувства. Защото те не са статични неща; нито са защитени от външния свят — от това, което другите казват или не казват. И затова са в постоянно движение.
— Необичайно — промълви тя. — Капитан Гъноуз Паран, младият майстор на самоконтрола, тиранът на самия себе си. Ти наистина си се променил. До такава степен, че вече не мога да те позная.
Той се вгледа в лицето й да потърси следа от чувства, таящи се зад тези думи. Но тя се беше затворила в себе си.
— Докато за мен ти си съвсем позната.
— Би ли го нарекъл ирония? Виждаш в мен жената, която някога си обичал, докато аз виждам в теб мъж, когото никога не съм познавала.
— Твърде заплетено е, за да е ирония, Силвърфокс.
— Значи може би е истина.
Той извърна очи.
— Много се отдалечихме от темата. Боя се, че нищо не мога да кажа за съдбата на майка ти. Все пак съм уверен, че Кол и Мурильо ще направят всичко, което могат, за нея.
— В такъв случай си по-голям глупак и от тях двамата, Гъноуз. Като са я откраднали, те я лишават от онова, което й е предопределено.
— Не знаех, че си толкова мелодраматична.
— Не съм…
— Тя е стара жена. Стара, умираща жена. Бездната да ме вземе дано, остави я на мира…
— Не слушаш! — изсъска Силвърфокс. — Майка ми е пленница на кошмар — в собствения й ум, изгубена е, изпаднала е в ужас. Гонят я! Стояла съм по-близо до нея, отколкото някой може да си представи. Много по-близо!
— Силвърфокс — заговори кротко Паран, — ако наистина е пленница на кошмар, значи животът й се е превърнал в проклятие. Единствената истинска милост е да й се помогне това да свърши, веднъж и завинаги.
— Не! Тя е моята майка, проклет да си! И аз няма да я изоставя!
Обърна коня си и заби пети в хълбоците му.
Паран я гледаше. „Силвърфокс, с какви хитрини си увила майка си? Какво е това, което търсиш за нея? Няма ли да ни го кажеш, моля те, за да разберем най-после, че това, което в очите ни изглежда предателство, е всъщност нещо съвсем друго?“
„А дали е друго?“
„И тези хитрини, те чии са? На Татърсейл, със сигурност. Не, би трябвало да са на Найтчил. О, колко близо си вече до мен. Преди, когато посягаше към мен, неспирно, неумолимо, в стремежа си да разтвориш сърцето ми. Като че ли онова, което беше между нас толкова отдавна, в Пейл, е нищо.“
„Вече започвам да мисля, че е било много по-важно за мен, отколкото за теб, Татърсейл… ти все пак беше много по-възрастна. Беше изживяла своя дял от любов и раздяла. А аз едва започвах.“
„Но каквото беше тогава, вече го няма.“
„Хвърлячко на кости от плът и кръв, станала си по-студена дори от Т’лан Имасс, над които властваш.“
„Май наистина са си намерили достойна господарка.“
„Беру дано да ни пази всички.“
От трийсетте транспортни баржи и понтонни мостове, с помощта на които панионците се бяха прехвърляли през река Катлин, годни за употреба бяха останали едва една трета — останалите бяха станали жертва на свръхревностното усърдие на Белоликите баргасти още в първия ден на сражението. Чети от сборната наемническа армия на Каладън Бруд бяха започнали да събират отломките с намерението да сглобят още няколко; в същото време единственият оцелял понтонен сал и десетте баржи прекарваха през реката войска, коне и продоволствие.
Итковиан ги гледаше и бавно крачеше по брега. Беше оставил коня си на близкия хълм, където тревата беше израснала гъста. Камъчетата се местеха под краката му и само тихият речен ромон му правеше компания. Вятърът донасяше соления дъх на морето и звуците от баржите зад него — скърцането на макарите, мученето на добитъка, хорските викове — не стигаха до ушите му.
На брега седеше човек. Чорлав и облечен в пъстри дрипи, мъжът шареше усърдно с четка по изпънато в дървена рамка платно. Итковиан спря и загледа клатещия глава художник, гледаше как четката с дългата дръжка подскача в ръката му, чу го как замърмори нещо на себе си.
