уникалната ни ефикасност срещу заразата! Дали те просто ще си седят и няма да предприемат нищо срещу това, което виждат тук?“
— Млъкни! — промърмори Бързия Бен.
Круппе вдигна вежди.
— Предишната груба заповед беше повече от достатъчна, уверява Круппе нашия скъпоценен чародей!
— Не го казах теб. Няма значение. Мислех си на глас.
— Странен навик за един маг, нали? Опасен.
— Така ли мислиш? А какво ще кажеш за някои по-високо изречени мисли, дару? Тази показност е преднамерена. Разбулването на сила тук е предназначено точно за да разрита гнездото на стършелите. И на двамата! Тромаво, масивно и със смайваща липса на финес. Гръм и мълния за онези, които са очаквали почти беззвучните стъпчици на миши краченца и шепот на опашчица. Е, чудиш ли се сега защо го правя това?
— Круппе изобщо не се чуди, освен, може би, на вашето настояване да обясните тази възхитителна тактика да бъдат заблудени тези разпищели се чайки.
Бързия Бен изгледа навъсено дебелия дребосък.
— Тъй ли? Представа нямах, че е толкова очевидно. Може би ще трябва да го премисля.
— Глупости, чародеецо драги! Придържайте се, моля, към своята непоклатима самоувереност — м-да, някой би могъл да я нарече мегаломания, но не и Круппе, който също тъй притежава непоклатима самоувереност, на каквато само смъртни са способни, и то едва някаква жалка шепа на целия свят. Разполагате с изключителна компания, уверява ви Круппе!
Бързия Бен се ухили.
— Изключителна? А за чайките какво ще кажеш?
Круппе махна небрежно с пълничката си ръка.
— Пфу! Стига да не кацне някоя на лявото ви рамо, тоест. Което би било съвсем друга работа, нали?
Тъмните очи на магьосника се присвиха подозрително.
Круппе продължи нехайно:
— В който случай горката невежа птица би станала свидетелка на толкова мил и свеж дискурс, че ще се дръпне сконфузена, освен ако не се запецне!
Бързия Бен примига стъписан.
— Какво каза?
— Ами, сър, не обсъждахме ли току-що да се използват запушалки? Млъкни. Тишина. Круппе просто посъветва за някаква вътрешна версия, с чиято помощ непрестанните глупави крясъци на чайките ще бъдат заглушени, всъщност — запушени, за облекчение на всички до един!
На двеста крачки вдясно от тях поредната баржа, натоварена с бойци на Бруд, потегли покрай изпънатите въжета косо на течението.
До Бързия Бен и Круппе спряха две морски пехотинки.
Магьосникът ги изгледа намръщено.
— Къде е Уискиджак?
— Идва насам. Жабокът и неговият художник появиха ли се?
— Тъкмо навреме. Погрижих се за фургона им, да. Вече са на другия бряг.
— И ние ли ще минем така?
— Ами, мислех си да ви пусна на средата — кога сте се къпали за последен път?
Жените се спогледаха, едната сви рамене и отвърна:
— Не знам. Преди месец? Три? Бяхме много заети.
— И предпочитаме да не се мокрим, магьоснико — намеси се другата. — Броните ни и дрехите ни под тях може да се разпаднат.
— Круппе твърди, че това би било незабравима гледка!
— Бас държа, че ще ти изпаднат очите — съгласи се жената. — А ако не паднат сами, ще им помогнем.
— Поне ноктите ни ще са чисти — отбеляза другата.
— Вай! Колко груби жени! Круппе искаше само да поднесе комплимент!
— Май ти си тоя, дето има нужда от баня — каза пехотинката.
На лицето на дебелия даруджистанец се изписа шок, а след него — смут.
— Нагло твърдение. Пластове и пластове сладък аромат се е трупал достатъчно много години, не, десетилетия, за да се стигне до този перманентен и всъщност непоклатим букет от най-нежно благоухание. — Размаха белите си пълнички ръце. — Истинска аура около тази превъзходна особа, която неудържимо привлича влюбените пеперудки…
— На мен ми приличат на конски мухи…
— Тази земи са нецивилизовани… ала да виждате случайно поне едно летящо насекомо?
— Ами, гледам, че няколко са се заровили в мазната ти коса, като питаш.
— Точно така. Злите врагове до един ги спохожда същата зла съдба.
— Ох — въздъхна Бързия Бен. — Ето го най-после и Уискиджак. Слава на боговете.
Вечерта се спусна тихо над рухналия град и мракът погълна уличката. Няколко газени лампи осветяваха широкия булевард, както и обикалящите с фенери отделения джидрати.
Загърнат плътно в дългото наметало, за да скрие бронята, Кол стоеше присвит в нишата и гледаше как поредният патрул мина покрай пресечката. После локвата жълтеникава светлина бавно се стопи и отново се възцари мрак.
Той пристъпи навън и махна с ръка.
Мурильо плесна с поводите и подкара воловете. Фургонът изскърца и колелетата му се затъркаляха по напуканите, напечени през деня камъни.
Кол закрачи пред впряга. Рухналата зидария не беше напълно разчистена. Отпред се виждаха три изтърбушени храма, без признаци, че някой ги обитава. С нищо не се отличаваха от другите четири, които беше видял следобеда.
В момента перспективите изглеждаха мрачни. Като че ли единствените оцелели жреци в този град бяха тези от Хомота, а това бе последното място, което му се искаше да посети. Според мълвата политическите съперничества бяха стигнали до критичната си точка, след като Съветът на маската се беше отървал от присъствието на могъщи съюзници, отървал се беше също така и от присъствието на принца, което по традиция усмиряваше крайностите им. Бъдещето на Капустан не изглеждаше много обещаващо.
Кол зави надясно — на североизток. Мурильо плесна с поводите двата вола по гърбовете и го последва. Животните бяха уморени и гладни, а фургонът — претоварен.
„Гуглата да ни вземе дано. Май направихме ужасна грешка…“
Чу над главата си плясък на птичи криле, тих и мигновен.
В каменните плочи се бяха врязали дълбоки коловози от безбройните коли и фургони, но ширината им не съвпадаше с колелата на ривския фургон, направен широк и висок, за да преодолява високата степна трева и разкаляните ровове, така че воловете едва кретаха.
Кол чу зад себе си тиха ругатня, последвана от странно изпъшкване и плясък на поводите. Обърна се и видя как Мурильо изхвърча от капрата и се пльосва на калдъръма.
На фургона стоеше огромна черна фигура — за един много кратък миг му се стори крилата.
Мурильо лежеше неподвижно до предното колело.
— Какво в името на…
Фигурата махна широко с ръка. От пръстите й изригна черна магия и с грохот се затъркаля към Кол.
Даруджистанецът изруга, хвърли се надясно, претърколи се — ризницата му издрънча по камъка и се удари в първото, извито като сърп стъпало на близкия храм.
Но магията беше потекла твърде широко, за да може да я избегне, вихреше се и въртеше мастилената си мощ, изпълваше улицата като черна мълния.
Свит на хълбок, притиснал гръб в стъпалото, Кол успя само да вдигне ръка, за да закрие очите си,
