взе халбата си. — Артантос намери Паран и му предаде заповедите. Така че капитанът ще подготви Мостоваците — няма да знаят точно за какво, и може би така е най-добре. Колкото до самия Паран, добре, Бързия Бен успя да ме убеди. Жалко, макар че, да ти кажа честно, според мен магьосникът ще ни липсва повече от това благородно хлапе…
Уискиджак вдигна ръка да го прекъсне и прокара последното парче сирене с глътка пиво.
Върховният юмрук въздъхна и зачака.
— Дужек…
— Първо си изтръскай тия трохи от брадата — изръмжа Върховният юмрук. — Ако искаш да те приема на сериозно.
— Думата ми е за Паран. Със загубата на Татър… в смисъл, на Силвърфокс, стойността на капитана за нас съвсем не е надценена. Бързия Бен беше изричен по този въпрос. Паран е Господарят на Колодата. У него е вложена огромна власт, която може да преподреди света, Върховен юмрук. — Помълча, замислен над собствените си думи. — Значи, сигурно няма начин Ласийн да успее някога да си върне благоволението му, но най-малкото би трябвало да е достатъчно благоразумна и да не влошава отношенията още повече.
Дужек вдигна вежда.
— Ще я посъветвам, като я видя следващия път.
— Добре. Извинявай. Не се съмнявам, че императрицата е осведомена…
— Несъмнено. Както казах обаче, най-много ме боли от загубата на Бързия Бен. В смисъл, от моя гледна точка.
— Ами, виж, това, което е намислил магьосникът… м-м, съгласен съм с него, че колкото по-малко знаят за това Бруд и компания, толкова по-добре. Докато частите ни си остават разделени според плана, те няма да имат никаква причина да не вярват, че Бързия Бен не крачи в строя с останалите.
— Лудостта на магьосника…
— Върховен юмрук, лудостта на магьосника ни е спасявала кожите много пъти. Не само моята и на Мостоваците, но и вашата също така…
— Давам си пълна сметка за това, Уискиджак. Прости, моля те, страховете на стареца. Бруд, Рейк и Тайст Андий — и проклетите Древни богове също — са тези, които трябваше да се изпречат на пътя на Сакатия бог. Те са тези с безбройните лабиринти и ужасяващата мощ — не сме ние, не е някой си смъртен взводен магьосник и някакво си благородно капитанче, което на всичко отгоре вече веднъж е умряло. Дори и да не оплескат нещата, виж само какви врагове ще си спечелим.
— Стига сегашните ни съюзници да са толкова късогледи, че да не го виждат.
— Уискиджак, ние сме малазанците, нали? Нищо от това, което правим, не бива да разкрива и намек за дългосрочните ни планове — от смъртните империи не се очаква да мислят чак толкова далече напред. А двамата с теб сме адски добри в придържането към този принцип. Гуглата да ме вземе дано, много добре знаеш, че Ласийн с основание преобърна командната структура с главата надолу.
— За да се окажат на терена най-подходящите хора, когато Сенкотрон и Котильон направят своя ход, да.
— Не само те, Уискиджак.
— Това трябва да се съобщи на Бързия Бен — както и на всички Подпалвачи на мостове всъщност.
— Не. Обаче не мислиш ли, че магьосникът ти вече се е досетил как стоят работите?
— Ако е така, защо прати Калам да свети маслото на императрицата?
— Защото Калам трябваше да бъде убеден лично, затова. Лице в лице с императрицата. Бързия Бен го знаеше.
— В такъв случай аз трябва да съм най-задръстеният в цялата тая имперска игра — въздъхна Уискиджак.
— Може би единственият с висок ранг поне. Виж, ние знаехме, че Сакатият бог се подготвя за ход. Знаехме, че боговете ще оплескат нещата. Вярно, не предвидихме, че ще се намесят Древните богове, но това е просто допълнително усложнение, нали? Работата е, че знаехме, че се приближава голяма беда. И то не само от една посока — но как можехме да предположим, че онова, което става в Панион Домин, е свързано по някакъв начин с усилията на Сакатия бог? Въпреки това не мисля, че е чиста случайност, че двама Подпалвачи на мостове се натресоха на оня агент на Сакатия бог — оня болнав занаятчия от Даруджистан; нито че Бързия Бен се оказа там, за да потвърди появата на Дома на Оковите. Ласийн винаги е разбирала стойността на доброто тактическо разполагане и резултатите от него — Гуглата ми е свидетел, тя учеше стария император на това, а не обратното. Лабиринтът на Сакатия бог кръжи без посока — винаги е било така. Това, че навлезе в хълмовете между Пейл и Даруджистан, беше възможност, каквато Сакатият бог не можеше да пропусне — ако изобщо трябваше да направи нещо, трябваше да действа. И ние го спипахме. Може би не точно както го предвиждахме, но го спипахме.
— Така си е — промърмори Уискиджак.
— Колкото до Паран, тук също има известна логика. Тайсхрен подготвяше Татърсейл за ролята на Господарка на Колодата, в края на краищата. И когато това се провали, ами, имаше утаечен ефект — чак до човека най-близо до нея по това време. Не физически, но духовно — със сигурност. Във всичко това, Уискиджак — ако погледнем трезво на нещата — единственият истински задръстен играч се оказа Белурдан Трошача на черепи. Така и няма да разберем какво се е случило между него и Татърсейл в онази равнина, но кълна се в Бездната, можеш да го броиш за една от най-големите издънки в имперската история. Това, че ролята на Господар на Колодата се падна на малазанец, а не на някой джадроубски говедар, случайно попаднал там… ами, тук, изглежда, самият късмет на Опонн си изигра ръката, и само това можем да кажем според мен.
— Сега вече аз съм разтревоженият — каза Уискиджак. — Нещо много захитряхме и вече почвам да се чудя кой кого манипулира. Играем потайни игрички с Господаря на Сянката, подрънкваме веригите на Сакатия бог, а сега печелим за Бруд повече време, отколкото самият той разбира, като същевременно отхвърляме Т’лан Имасс или поне се каним да…
— Възможност, Уискиджак. Колебанието е фатално. Когато се озовеш сред широка буйна река, има само една посока, по която можеш да плуваш. От нас зависи Ласийн да задържи главата си над водата — а чрез нея — и Малазанската империя. Ако Бруд размаха чука си в името на Бърн — давим се всички. Закон, ред, мир… цивилизация. Всичко свършва.
— Значи, за да попречим на Бруд да го направи, се принасяме в жертва, като предизвикваме Сакатия бог. Жертваме една проклета изтощена армия, вече подложена на най-сурово наказание заради поредната паника на Ласийн.
— По-добре й прости паниките, Уискиджак. Те поне доказват, че е смъртна.
— Буквално помете Подпалвачите на мостове при Пейл…
— Беше си нещастен случай, и макар да не си го знаел тогава, вече го знаеш. Тайсхрен им заповяда да останат в тунелите, защото смяташе, че там е най-безопасното място. Най-безопасното.
— По-скоро изглежда, че някой е искал случилото се с нас да се приеме като второстепенна беда — каза Уискиджак. „Не, не с нас. С мен. Проклет да си, Дужек, караш ме да подозирам, че си знаел повече, отколкото съм се надявал. Беру да не дава, дано да не съм прав…“ — А и това, което стана в Даруджистан…
— Това, което стана в Даруджистан, си беше бъркотия. Пълна липса на комуникации. Твърде скоро ни дойде след обсадата на Пейл — твърде скоро за всички ни.
— Значи не съм бил само аз обърканият.
— При Пейл? Не. Гуглата да ни вземе дано, всички бяхме объркани. Битката не тръгна така, както беше планирана. Тайсхрен наистина вярваше, че ще може да свали Лунния къс — и да принуди Рейк да излезе на открито. И ако не беше оставен буквално сам в атаката, нещата като нищо можеха да се развият по съвсем друг начин. Според това, което научих по-късно, в този момент Тайсхрен не е знаел коя всъщност е Найтчил, но е знаел, че посяга към меча на Рейк. Тя и Белурдан, когото е използвала в издирванията си. Приличаше на игра за власт, лична, а Ласийн не беше готова да го позволи. Но дори и тогава Тайсхрен само я удари, когато тя премахна А’Каронис, Върховния маг, който сподели с Тайсхрен подозренията си за нея. Казах, че убийството на Татърсейл е най-голямата издънка в малазанската история, но онзи ден при Пейл почти не й отстъпва.
— Доста станаха издънките напоследък…
