Дужек кимна замислено и очите му лъснаха на светлината на фенера.
— И всички започват, бих казал, с избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс. Но дори и в този случай всяко бедствие налага своите истини. Ласийн не е дала тази заповед, но някой я е дал. Някой се е върнал, за да седне на прословутия Първи трон — а този някой е трябвало уж да е мъртъв — и е използвал Т’лан Имасс, за да отмъсти на Ласийн, да разклати властта й над империята. Ето ти го първия намек, че император Келанвед не е точно толкова умрял, колкото би ни се харесало.
— И все още е луд, да. Дужек, струва ми се, че сме се запътили към поредното бедствие.
— Дано да грешиш. Във всеки случай аз съм този, чиято увереност трябва да се укрепи тая нощ, не ти.
— М-м, предполагам, че това е цената на преобръщането на структур…
— Току-що ми хрумна още едно наблюдение, Уискиджак, и никак не е приятно.
— И какво е то?
— Започвам да мисля, че не сме и наполовина толкова сигурни какво точно сме намислили, колкото си въобразяваме.
— Кои сме това „ние“?
— Империята. Ласийн. Тайсхрен. Колкото до теб и мен, ние сме най-дребните играчи и малкото, което знаем, е безкрайно далече от онова, което трябва да знаем. Набутахме се в атаката на Лунния къс при Пейл, без изобщо да сме наясно какво всъщност става. И ако не бях притиснал Тайсхрен след това, все още нямаше да знаем.
Уискиджак се загледа в дъното на празната халба.
— Бързия Бен е умен. Всъщност не бих могъл да кажа за колко от нещата се е досетил. Доста е потаен понякога.
— Но все още го иска, нали?
— О, да. И ми даде ясно да разбера, че храни огромно доверие към Гъноуз Паран. Към новия Господар на Колодата.
— И странно ли ти се струва това?
— Не особено. Паран беше използван от бог. Влезе в меча Драгнипур. В жилите му тече кръв на Хрътка на Сянката. И никой от нас не знае какви промени е изковало това в него, нито какво предвещават тези промени. Той е съвсем непредсказуем и неподатлив — о, ще изпълни всяка заповед, която му възложа, но мисля, че ако Ласийн си въобразява, че ще може да го използва, вероятно я чака голяма изненада.
— Харесва ти този човек, нали?
— Възхищавам му се, Дужек. На издръжливостта, на способността му да се самоанализира с безмилостен кураж и най-вече — на вродената му човечност.
— Достатъчно, за да му се доверим, бих казал.
— Намушкан от собствения ми меч — отвърна с гримаса Уискиджак.
— По-добре от твоя, отколкото от нечий друг.
— Мисля да се оттегля, Дужек. Когато свърши тази война.
— Досещах се, приятелю.
Уискиджак вдигна глава.
— Мислиш ли, че тя ще ми позволи?
— Не смятам, че трябва да й оставяме избор.
— Да се удавя като Кръст и Урко ли? Да се оставя да ме посекат и тялото ми да изчезне, както постъпи Дасем?
— При положение, че тези неща изобщо не са се случили…
— Дужек…
— Добре, добре. Но все пак остават някои съмнения, длъжен си да го признаеш.
— Не ги споделям и някой ден ще издиря Дюйкър и ще изтръгна истината от него — ако някой знае, то това е оня ексцентричен историк.
— Бързия Бен научил ли е нещо за Калам?
— И да го е научил, не ми го е казвал.
— Къде е в момента нашият магьосник?
— Последния път го видях да дърдори с ония търговци от Тригали.
— Трябва да поспи преди това, което му предстои.
Уискиджак остави халбата на масата и стана.
— Както и ние, приятелю — въздъхна той и потръпна от болката в крака. — Кога пристигат Черните моранти?
— След две нощи.
Уискиджак изсумтя и се обърна към изхода.
— Лека нощ, Дужек.
— И на теб, Уискиджак. А, още нещо.
— Да?
— Тайсхрен. Иска да ти се извини. За онова, което сполетя Подпалвачите на мостове.
— Знае къде да ме намери.
— Изчаква подходящия момент.
— Какво значи подходящ?
— Не знам, но още не е дошъл.
Уискиджак помълча няколко секунди, след което вдигна платнището.
— До утре, Дужек.
— До утре.
Докато крачеше през лагера към палатката си, Уискиджак видя една висока, облечена в тъмен халат фигура.
Усмихна се и се приближи.
— Липсваше ми.
— И ти на мен — отвърна Корлат.
— Бруд не те оставя без работа. Хайде, влез, ей сега ще запаля фенера.
Чу как въздъхна зад него.
— Не си прави труда…
— Е, знам, че можеш да виждаш в тъмното, но…
Тя го обърна, притисна се до него и промълви:
— Ако държиш да има разговор, нека да е кратък, моля те. Това, което желая, не се изразява с думи.
Той я прегърна.
— Просто се чудех дали си намерила Силвърфокс.
— Не. Изглежда, е способна да върви по пътища, за които не съм допускала, че съществуват. Но дойдоха два от безсмъртните й вълци… и ме придружиха. Те са… необикновени.
Уискиджак си спомни как за първи път бе видял Т’лан Ай — как се надигаха от пръстта сред пожълтелите треви, как приемаха зверския си облик, докато всички хълмове не се покриха с тях.
— Знам. У тях сякаш има нещо странно несъразмерно…
— Прав си. Дразнят окото. Твърде дълги крайници, твърде широки рамене, но с много къси вратове и широки челюсти. Но освен външния им вид в тях има нещо, което ми се струва… обезпокоително.
— Повече от Т’лан Имасс?
Тя кимна.
— В Т’лан Имасс има някаква пустота, като в почерняла от пушек пещера. Но не и в Т’лан Ай. В тези вълци… съзирам тъга. Вечна тъга…
Потръпна в ръцете му. Уискиджак замълча. „Мила, ти виждаш в очите им онова, което аз виждам в твоите. И точно това отражение — осъзнаването му — те е потресло толкова.“
— В края на лагера — продължи Корлат — те се разпаднаха на прах. В един момент подтичваха от двете ми страни, а в следващия… ги нямаше. Не знам защо, но това ме обезпокои повече от всичко останало.
