„Защото това ни очаква всички. Дори и теб, Корлат.“
— Този разговор уж трябваше да е кратък. Приключваме го. Хайде, нека да си легнем, момиче.
Тя се взря в очите му.
— А след тази нощ?
— Сигурно ще сме разделени задълго, да.
— Старата се е върнала.
— Така ли?
Корлат кимна. Канеше се да каже още нещо, но се поколеба, взря се в очите му и замълча.
Сетта, Лест, Маврик. Градовете бяха празни. Но армиите въпреки това се бяха разделили. И нито една от двете страни нямаше да каже на глас защо. И двете страни на съюза имаха неща, които да крият, тайни, които да таят, и колкото повече се приближаваха към Корал, толкова по-трудно щяха да пазят тези тайни.
„Повечето Тайст Андий са се махнали. Върнали са се с Рейк на Лунния къс. Но къде е Лунният къс? И какво, в името на Гуглата, замислят? Дали като стигнем до Корал, няма да заварим града вече паднал, Пророка на Панион мъртъв — душата му прибрана в Драгнипур — и онази огромна планина, надвиснала над главите ни?“
„Черните моранти търсиха проклетата рееща се в небето скала… без никакъв резултат.“
„А и нашите тайни. Изпращаме напред Паран и Подпалвачите на мостове; Гуглата да ни вземе дано, правим нещо много повече от това.“
„Тази игра на власт е много неприятна, но вече е неизбежна — всички знаехме, че предстои. Сетта, Лест, Маврик. Потайната игра е вече съвсем явна.“
— Сърцето ми е твое, Корлат — промълви той на жената в прегръдките си. — Нищо друго вече няма значение за мен. Нищо и никой.
— Моля те… не говори за това, което все още не се е случило. Изобщо не говори за това.
— Не мислех, че го правя, скъпа. — „Лъжец. Точно това правеше. По свой начин. Оправдаваше се.“
Тя прие лъжата му с горчива усмивка.
— Добре.
По-късно Уискиджак щеше да се замисли над думите си. И щеше да съжали, че не бяха по-открити. Лишени от всякакво притворство.
С натежали от безсънието очи, Паран изчака Бързия Бен да приключи разговора си с Харадас и да дойде при него.
— Сапьорите ще нададат вой — каза капитанът, щом тръгнаха към малазанския лагер, вдигнат на южния бряг на река Катлин.
Бързия Бен сви рамене.
— Ще дръпна Хедж настрана и ще му кажа една-две думи. В края на краищата Фидлър му е по-близък от роден брат, а с онова, в което е забъркан Фид, ще му трябва цялата помощ, която може да получи. Единственият проблем е дали Тригали ще могат да доставят пратката навреме.
— Доста странна пасмина са тези търговци.
— Те са безумци. С това, което правят. Пълната дързост е единственото, което все още ги пази живи.
— Бих добавил и определено умение в пътуването през враждебни лабиринти, Бързак.
— Дано да е достатъчно — отвърна магьосникът.
— Не става дума само за морантски муниции, нали?
— Не. Положението в Седемте града е повече от окаяно. Все едно, направих, каквото можах. Колкото до ползата — ще видим.
— Ти си забележителен човек, Бързак.
— Не съм. Само да гледаме всичко това да си остане между нас, доколкото е възможно. Хедж ще си държи устата затворена, и Уискиджак също…
— Господа! Каква великолепна вечер!
Двамата рязко се обърнаха към гласа, гръмнал точно зад тях.
— Круппе! — изсъска Бързия Бен. — Ах ти, хлъзгаво…
— Моля, моля. Круппе моли за прошка. Беше само една щастлива случайност, че Круппе дочу възхитителните ви слова, докато се препъваше кротичко по петите ви, и ето че сега провъзглася най- искреното си желание за нищо друго, освен да бъде включен, най-покорно, в това тъй храбро начинание…
— Само една думичка да си изтървал пред някого, и ще ти клъцна гърлото — изръмжа Бързия Бен.
Даруджистанецът измъкна от ръкава си опърпаната кърпа и обърса чело с три бързи плесвания, от което коприненият парцал прогизна от пот.
— Круппе уверява опасния чародей, че мълчанието е най-любимата метреса на Круппе, любовница невиждана и невидима, любовница неподозрима и неутолима. И същевременно Круппе най-гордо заявява, че достойното гражданство на Даруджистан ще се вслуша в такава благородна кауза — самият Барук заявява това, и би го направил лично, стига да беше възможно. Ала уви, той няма нищо друго, което да ви предложи, освен това. — При тези думи Круппе извади с широк жест от мократа си кърпа малка стъклена топка и я пусна на земята. Кълбото издрънча тихо и се пръсна. Надигнаха се мъгли, събраха се на едно коляно височина между дебелия даруджистанец и двамата малазанци и бавно добиха очертанията на бокарал.
— Вай! — извика Круппе. — Какво грозно, направо оскърбително за очите създание.
— Само защото много прилича на теб — изтъкна Бързия Бен, без да откъсва очи от привидението.
Бокаралът изви врат към магьосника и черните му очи на кръглата, голяма колкото грейпфрут глава блеснаха. Съществото оголи острите си като игли зъби и закрещя:
— Поздрав! Барук! Господар! Иска! Помага!
— Колко сбито и изразително от страна на скъпия ни, явно преуморен от работа Барук — въздъхна Круппе. — Най-добрите му творения притежават лингвистично изящество, ако не и галеща ухото флуидност, докато това… нещо, уви, излъчва…
— Млъкни, Круппе — прекъсна го Бързия Бен и заговори на бокарала: — Колкото и неприсъщо да звучи, склонен съм да приема помощта на Барук, но съм длъжен да изразя учудването си от интереса на алхимика — това е бунт в Седемте града в края на краищата. Проблемът е малазански.
Бокаралът заклати глава.
— Да! Барук! Господар! Рараку! Азат! Огромна! — Кръглата глава отново заподскача нагоре-надолу.
— Огромна? — повтори Паран.
— Огромна! Опасност! Азат! Икариум! Още! Колтейн! Почит! Чест! Съюзници! Да! Да?
— Нещо ми подсказва, че това няма да е лесно — измърмори Бързия Бен. — Добре, дай да видим подробностите…
Чу се далечен тропот на копита и Паран се обърна. Фигурата се очерта бавно, смътна под звездната светлина. Първият детайл, който забеляза капитанът, беше конят — горд и буен. Жената, която го яздеше, от своя страна, изглеждаше невзрачно — в груба стара и очукана ризница, а лицето й под шлема изглеждаше съвсем простовато.
Погледът й пробяга към Круппе, бокарала и Бързия Бен, след което тя се обърна към Паран:
— Трябва да поговорим насаме, сър.
— Моля — отвърна той и я отведе на десетина крачки от другите. — Достатъчно насаме ли е така?
— Мисля, че да — отвърна жената, дръпна юздите и слезе от коня.
— Сър, аз съм дестраянтът на Сивите мечове. Войниците ви държат един пленник и съм дошла официално да помоля да ни бъде предаден.
Паран примига и кимна.
— Аха. Трябва да е Анастер, който предвождаше тенесковрите.
— Той е, сър. Още не сме приключили с него.
— Разбирам.
— Съвзел ли се е от раните си?
