— Какво крие нощта само… И добре, че го крие.
— Недостатъчно, уви — измърмори Пикър и разбърка огъня с една счупена дръжка на копие.
— В момента сигурно го души и му смъква…
— Добре, добре. Разбрах ти мисълта.
— Горкият Хедж.
— Никакъв „горкият Хедж“, Бленд. Ако не му отърваше, нямаше да го правят нощ след нощ.
— Но пък нали всички сме войници.
— Това пък какво ще рече?
— Ще рече, че знаем, че изпълнението на заповедите е най-добрият начин да останеш жив.
— Значи Хедж трябва да стои мирно, ако иска да диша? Това ли искаш да кажеш? Според мене, ако беше от страх, оная работа щеше да му е увиснала.
— Деторан беше старши сержант, не забравяй. Веднъж видях как един новобранец стоя мирно цяла камбана и половина, след като сърцето му се беше пръснало от поредната й тирада. Камбана и половина, Пикър, да стоиш мъртъв и студен…
— Глупости. И аз бях там. Нямаше и десетина от камбаната, знаеш го много добре.
— Все пак по същество съм права и съм готова да заложа цял стек монети от заплатата си, че Хедж прави точно това.
Пикър отново разбърка огъня.
— Смешна работа.
— Кое?
— Това, което каза. Не за умрелия новобранец, а че Деторан била старши сержант. Разжалвали са ни всички, нас, Мостоваците. До последния кучи син, като почнеш от самия Уискиджак. Малът водеше лечителския кадър, когато имахме достатъчно лечители и още командваше императорът. А Спиндъл не беше ли капитан на сапьорска рота по едно време?
— За три дни. После някой взе, че се спъна в „проклетията“ му и…
— И всичко гръмна, да. Бяхме на хиляда крачки напред по пътя, а ушите ми бръмчаха дни наред.
— Това сложи края на сапьорските роти. След това Дасем ги раздроби, с което за Спиндъл не остана корпус, на който да е капитан. Та какво викаш, Пикър?
— Нищо. Само дето никой от нас не е това, което е бил някога.
— Мен никога не са ме повишавали.
— Голямата изненада! За теб да оставаш незабелязана си стана професия.
— Въпреки това. А пък Анци си е роден сержант…
— И това му пречи да расте, да. Вярно, него не са го разжалвали, но само защото е най-лошият сержант, съществувал някога. Това, че го държат на длъжността, е наказание за всички ни, но най-вече за самия Анци. Както съм казвала много пъти, всички сме неудачници.
— О, каква приятна мисъл, Пикър.
— А кой е казал, че всички мисли трябва да са приятни? Никой.
— Аз бих го казала, ама не съм се сетила.
— Ха-ха.
До ушите им стигна тропот на конски копита. След малко капитан Паран се появи и слезе от седлото.
— Дълъг ден беше днес, капитане. Сварили сме чай, ако искате.
Паран метна юздите на седлото и се приближи.
— Последният неугаснал огън при Подпалвачите. Вие изобщо ли не спите?
— Тъкмо щяхме да ви питаме същото — отвърна Пикър. — Но вече всички знаем, че спането е за слабаците, нали?
— Зависи колко кротък е сънят, струва ми се.
— Капитанът е прав — подхвърли Бленд.
— Какво пък — изсумтя Пикър. — Аз си спя съвсем кротко.
— Ти си мислиш така.
— Получихме вести — каза Паран, след като взе от ръката на ефрейтора чашата с дъхав билков чай. — От Черните моранти.
— Разузнали са Сетта?
— Да. Там няма никой. В смисъл, жив. Целият град е едно огромно гробище.
— Тогава защо вървим нататък? — попита Пикър. — Освен ако не…
— Продължаваме, ефрейтор.
— Защо?
— Вървим към Сетта, защото не вървим към Лест.
— Е, радвам се, че ни го разяснихте — въздъхна Бленд.
Паран отпи от чая.
— Избрах си заместник.
— Заместник ли, сър? — учуди се Пикър. — Защо?
— Причините са очевидни. Все едно, избрах теб, Пикър. Вече си лейтенант. Уискиджак даде благословията си. В мое отсъствие ти командваш Подпалвачите на мостове…
— О, не, благодаря, сър.
— Не подлежи на дискусия, Пикър. Лейтенантството ви вече е вписано. Официално, с печата на Дужек.
Бленд я сръга в ребрата.
— Поздравления… о, май трябва и чест да ти отдам.
— Млъкни — изръмжа Пикър. — Но за едно си права — не си позволявай повече да ми посягаш.
— Тая заповед е трудна за изпълнение… лейтенант.
Паран допи чая и стана.
— Имам само една заповед за вас, лейтенант.
Тя вдигна очи към него.
— Капитане?
Лицето му беше станало сурово.
— Мостоваците. Дръж ги заедно, каквото и да се случи. Заедно, лейтенант.
— Ъъъ… да, сър.
Паран отиде при коня си и го поведе. Изчакаха го, докато се скрие в нощта.
Дълго помълчаха и накрая Бленд въздъхна.
— Хайде да си лягаме, Пикър.
— Добре.
Загасиха догарящата жарава. Бленд прегърна Пикър и промълви:
— Всичко се свежда до това. Какво крие нощта…
„Гуглата да го вземе дано. Всичко се свежда до това какво каза капитанът зад думите си. Това трябва да разбера. Нещо ми подсказва, че с кроткия сън на лейтенант Пикър е приключено.“
След няколко мига всякакво движение беше замряло. Звездите хвърляха смътно сребристата си светлина над лагера на Подпалвачите на мостове. Кърпените избелели шатри бяха загърнати в бледосив зрак. Сцена някак призрачна и вечна, излъчваща покой.
Уискиджак влезе тихо в командната шатра на Дужек. Върховният юмрук се беше подготвил за срещата, както очакваше. Запален и окачен на кука фенер над походната маса, две халби с пиво и буца джадроубско козе сирене. Самият Дужек седеше в един от столовете, отпуснал глава и задрямал.
— Върховен юмрук — каза високо Уискиджак, докато си смъкваше ръкавиците, жадно загледан в халбите и сиренето.
Старият командир изпръхтя, изправи гръб и примига.
— Аха. Добре дошъл.
— Изтървахме я.
— Много лошо. Сигурно си гладен, тъй че… о, добре. Тъпчи се и остави на мен да говоря. — Наведе се и
