докато магията се надигаше над него, за да се изсипе отгоре като вълна.
И после изчезна. Кол примига, изпъшка, пусна ръката си и видя тъмна, облечена в броня фигура, пристъпваща точно над него и отзад — откъм входа на храма.
Периферното му зрение улови два изпънати напред дълги меча, които се плъзнаха от двете му страни, щом воинът стъпи на калдъръма.
Нападателят, кацнал на фургона, заговори с висок насмешлив глас:
— Ти трябва да си мъртъв. Усещам хладината в теб. Усещам юмрука на Гуглата, свит в безжизнената ти гръд. Той те е задържал тук. Да се скиташ.
„Тоя не ми прилича много на мъртъв.“ Очите на Кол зашариха из сенките вдясно от фургона и се спряха на неподвижното тяло на Мурильо.
— Не да се скитам — изхриптя воинът, без да спира да крачи към фигурата на фургона. — А да ловя.
— Нас? Че ние взехме толкова малко от вас! Няма и двайсетина души в тоя град. Рицарю на Смъртта, нима твоят господар не се наяде до насита? А аз исках само изпадналата в несвяст старица — тя лежи в този фургон. Увиснала на самия ръб на пропастта. Твоят господар, разбира се…
— Не е за теб — изръмжа воинът. — Нейният дух чака. И събраните духове на ближните й. И зверовете, чиито сърца са празни. Всички я чакат. Не е за теб.
Въздухът над уличката беше станал леденостуден.
— Е, добре — въздъхна нападателят. — А този колар и пазачът му поне? Бих могъл да използвам доста парченца от тях…
— Не. Корбал Броуч, чуй словата на моя господар. Трябва да освободиш немрящите, които пазят вашето имение. Ти и онзи с името Бочълайн трябва да напуснете града. Тази нощ.
— Канехме се да си тръгнем на заранта, Рицарю на Смърт — защото ти наистина си Рицарят, нали? Върховен дом Смърт се е разбудил, както усещам. Тръгваме на заранта, нали? След тези възхитителни армии на юг…
— Тази нощ, или ще се спусна над вас и ще поискам душите ви. Съзнаваш ли колко горчива е ориста, която е приготвил господарят ми за вас двамата?
Кол видя как високият плешив блед мъж на фургона вдигна ръце… и как те се замъглиха и се ушириха в черни криле. Мъжът се ухили.
— Първо ще трябва да ни хванеш!
Мъглата се превърна в тъмно петно и след миг на мястото на мъжа стоеше проскубана врана, която изграчи, излетя, крилете й изпърхаха и нощната тъма я погълна.
Воинът спря до Мурильо.
Кол вдиша дълбоко, постара се да усмири блъскащото в гърдите му сърце и с мъка се изправи.
— Огромни благодарности, сър — изпъшка той и потръпна от натъртеното, което на заранта щеше да се окаже две ужасни синини на рамото и бедрото. — Жив ли е приятелят ми?
Воинът, който, чак сега забеляза Кол, носеше останки от джидратска броня, се обърна рязко към него и изръмжа:
— Жив е! На Корбал Броуч му трябват живи… за работата му. Поне отначало. А ти трябва да дойдеш с мен.
— Ъъъ… когато споменахте, че сте тръгнал да ловите, чародеецът стигна до извода, че искате да пипнете него. Но не е така, нали?
— Те са двама нагли типове.
Кол кимна колебливо.
— Простете ми за грубостта, но вие… вие и вашият господар… какво искате да правите с нас? Трябва да се погрижим за една окаяна старица…
— Вие ще получите закрилата на моя господар. Елате. Храмът на Гуглата е подготвен за ваша резиденция.
— Не знам дали… Мхаби има нужда от помощ.
— Това, от което има нужда мхаби, Кол Даруджистански, не ще й го дадете вие.
— Ъъъ… Гуглата ли ще да й го даде?
— Плътта и костите на тази жена трябва да се съхранят. Да се хранят, да им се дава вода, да се грижат за тях. Това е вашата отговорност.
— Не ми отговорихте.
— Последвайте ме.
— В момента — каза кротко Кол — съм склонен да постъпя иначе. — И посегна към меча си.
Рицарят на Смъртта килна глава.
— Кажете ми, Кол Даруджистански, вие спите ли?
Даруджистанецът се намръщи.
— Разбира се. Защо?
— Ох, и аз го правех някога. Трябва да съм го правил някога, нали? Но вече не. Вместо да спя, крача. Разбирате ли, не мога да си спомня спането. Не си спомням как изглежда.
— Ъъъ… съжалявам.
— И тъй, имаме един, който не спи… и тук, в този фургон, един, който няма да се събуди. Убеден съм, Кол Даруджистански, че двамата ще имаме нужда един от друг. Скоро. Тази жена и аз.
— И каква ще да е тази нужда?
— Не знам. Елате.
Кол бавно прибра меча си в ножницата. Не можеше да си обясни защо го направи: никой от въпросите му не беше получил задоволителен отговор, а и как можеше да приеме закрилата на Гуглата? Настръхна. Все пак кимна и каза:
— Един момент, моля. Трябва да вдигна Мурильо на креватчето.
— Ах, да. Вярно. Щях да го направя сам, но уви, не мога да пусна тези мечове. — Воинът помълча още миг, после добави: — Корбал Броуч успя да надзърне в мен. Думите му ме обезпокоиха. Кол Даруджистански, мисля, че съм мъртъв. Наистина ли? Мъртъв ли съм наистина?
— Не знам — отвърна даруджистанецът, — но… май е така.
— Мъртвите, казват, не спят.
Кол знаеше тази поговорка много добре и знаеше, че произлиза от храма на Гуглата. Знаеше също толкова добре и ироничния край на цитата. И го каза:
— „А живите не живеят.“ Не че има кой знае какъв смисъл.
— Но за мене има — отвърна воинът. — Защото знам, че съм изгубил онова, което не съм знаел, че някога съм притежавал.
Умът на Кол запецна в това съждение и той въздъхна.
— Трябва да съм глупак, ако не се съглася с теб… имаш ли си име?
— Сигурно. Но съм го забравил.
Кол се наведе над Мурильо и го вдигна.
— Ами, боя се, че с „Рицарю на Смъртта“ няма да стане. Бил си джидрат, нали? И капънец — макар да признавам, че с този бронзов тен приличаш повече на…
— Не, джидрат не бях. Нито капънец. Мисля, че изобщо не съм от този континент. Не знам защо се появих тук. Нито как. Тук съм съвсем отскоро. По волята на господаря ми. От миналото си спомням само едно нещо.
Кол отнесе Мурильо до задницата на фургона и го сложи да легне.
— И какво е то?
— Веднъж стоях сред някакъв огън.
След дълга пауза Кол въздъхна.
— Много неприятен спомен…
— Имаше болка. Но аз се държах. Борех се. Или така мисля поне. Мисля, че се бях заклел да защитя живота на едно дете. Но детето вече го нямаше. Може би… съм се провалил.
— Да, но трябва да ти намерим име все пак.
— Може да ти хрумне нещо, Кол Даруджистански.
