— Обещавам.
— Или навярно някой ден спомените ми ще се върнат, а с тях — и името ми.
„А ако Гуглата се смили, този ден никога няма да настъпи, приятел. Защото ми се струва, че животът ти никак не е бил лек. Нито смъртта ти. И изглежда, че той има милост, защото ти е отнел всичко, което си знаел някога, защото, ако не греша, макар и само по чертите на лицето ти, с този цвят на кожата или без него — ти си чист малазанец.“
Итковиан беше преминал с последната баржа заедно със Стони Менакис и Грънтъл с неговите двайсетина подчинени и още около стотина риви — най-вече старци и кучета. Животните заръмжаха и се заборичкаха, но пред втората половина на пътуването се укротиха, след като успяха да се доберат до планшира и можеха да гледат над реката.
Кучетата слязоха първи, още щом баржата опря в брега от южната страна, залаяха дивашки и зашляпаха през тръстиките и Итковиан се зарадва, че най-после се махнаха. Слушаше само с едно ухо обидите, които си разменяха Грънтъл и Стони като омръзнали си един на друг мъж и жена, докато приготвяше коня си и изчакваше да спуснат дъските. Гледаше с вял интерес как старците и стариците риви тръгнаха след псетата си, без да обръщат внимание на калта и мръсните тръстики.
Ниските хълмове все още бяха обгърнати в мъгла от прах и дим от суха тор, спуснала се като траурно було над двайсетината хиляди войскови шатри. Освен няколкото стотин пастири на ривите и стадото бедерини, което им бе възложено да преведат на заранта, цялата нашественическа сила вече се намираше на територията на Панион.
Никой не беше възпрепятствал прехвърлянето. Ниските хълмове на юг изглеждаха безжизнени, нищо не се виждаше по тях, освен полузаличените дири, оставени от армията на септарх Кулпат.
Грънтъл се приближи до него.
— Изглежда, ще вървим през обръсната земя чак до Корал.
— Напълно вероятно, сър. На мястото на Пророка щях да направя същото.
— Понякога се чудя дали Бруд и Дужек си дават сметка, че армията, която обсади Капустан, беше само една от трите, еднакви по брой на бойците. И макар Кулпат да беше изключително ефективен септарх, има още шестима достатъчно компетентни, за да се изправят срещу нас.
Итковиан го погледна.
— Трябва да приемем, че врагът се подготвя за нас. Но все пак в Домина се изсипват последните зрънца от пясъчния часовник.
Смъртният меч на Трийч изсумтя.
— Да не би да знаете нещо, което ние, останалите, не знаем?
— Нищо специфично, сър. Просто си направих заключения, основаващи се на някои подробности, които можах да забележа, докато наблюдавах армията на Кулпат и тенесковрите.
— Споделете ги тогава.
Итковиан отново се загледа на юг. След малко въздъхна.
— Градовете и управленията са само разцъфналият пищен цвят на едно растение, чийто стрък са човешките маси, а корените му са в земята — извличат жизнени сокове, които поддържат цвета. Тенесковрите, сър, са оцелялото гражданство на Домина — хора откъснати от земите им, от селата им, от домовете и фермите им. И производството на храна е престанало, а на негово място е възникнал ужасът на канибализма. Околностите пред нас наистина са обръснати, но не заради нас. Тук е било пустош от доста време. Така че макар цветът все още да изглежда ярко разцъфнал, всъщност той вече е мъртъв.
— Съхне увесен на кука под лавицата на Сакатия бог?
Итковиан сви рамене.
— Каладън Бруд и Върховният юмрук избраха за свои цели градове. Лест, Сетта, Маврик и Корал. От всички тях, убеден съм, че само последният все още живее. Никой от другите няма да може да изхрани защитническа армия, дори и собствените си граждани — ако още са останали такива. Пророкът няма друг избор, освен да съсредоточи силите си в единствения град, в който пребивава сега, а войниците му нямат друг избор, освен да възприемат практиката на тенесковрите. Подозирам, че тенесковрите са създадени точно с това предназначение — за храна на войниците.
Грънтъл го погледна обезпокоено.
— Това, което описвате, Итковиан, е империя, която изобщо не е замислена да се самоиздържа.
— Освен ако не продължава да се разширява безкрай.
— Но дори тогава тя ще е жива само по външните си, непрестанно настъпващи краища, разширявайки се от мъртво ядро, което също нараства.
Итковиан кимна.
— Да, сър.
— Тъй че ако Бруд и Дужек очакват сражения при Сетта, Лест и Маврик, може да се изненадат.
— Така мисля.
— Походът на малазанците ще се окаже безсмислен, ако сте прав — отбеляза Грънтъл.
— Навярно съществуват други проблеми, оправдаващи разделянето на силите, Смъртни мечо.
— Не са толкова обединени, колкото искат да повярваме?
— В този екип са събрани могъщи предводители, сър. Може би дори е истинско чудо, че все още не е имало сериозен сблъсък.
Грънтъл не каза нищо.
С добре отработени действия една от наемническите части вече поставяше и укрепваше платформата за разтоварване пред широкия нос на баржата.
— В такъв случай да се надяваме, че обсадата на Корал няма да продължи дълго — изръмжа накрая Грънтъл.
— Няма — увери го Итковиан. — Предвиждам само един щурм, целящ да смаже защитниците. Съчетание между войнишки действия и магьосничество. Намерението на бойния главатар и Върховния юмрук е масиран удар по отбраната. И двамата си дават пълна сметка за рисковете, криещи се в една продължителна обсада.
— Доста кърваво звучи, Итковиан — обади се Стони Менакис зад тях. Водеше коня си. — Я се раздвижете малко — задържате ни всички тука и проклетата баржа затъва. Само да ми окаля някой новите дрехи, ще го убия.
Итковиан се усмихна.
— Тъкмо се канех да ви направя комплимент за облеклото…
— Чудесата на Тригали. Ушити са по поръчка, от любимата ми шивачка в Даруджистан.
— Изглежда, предпочитате зеленото.
— Виждал ли си джаелпарда?
Итковиан кимна и каза:
— Тези змии са познати в Елингарт.
— Целуне ли те джаелпарда, няма мърдане. Това зелено пасва идеално, нали? Дано. Щото не излезе никак евтино. А това, светлозлатистото — виждаш ли го? По ръба на наметалото? Виждал ли си някога корема на бял паралт?
— На паяка ли?
— Оня отровния, да. Това е цветът.
— Не бих си и помислил, че е друго — отвърна Итковиан.
— Хубаво. Радвам се, че поне някой разбира от тънките нюанси на висшата култура. А сега си разкарайте проклетите коне или онова, дето отдавна не сте го използвали, ще се запознае с носа на новия ми лъскав ботуш.
Деторан влачеше Хедж към палатката. Минаха безшумно пред ефрейтор Пикър покрай светлината на огъня и се шмугнаха вътре. Малко преди да изчезнат, Пикър стана свидетел на комична пантомима: Хедж, със сгърчено в ужасна гримаса лице, се опита напразно да се отскубне от Деторан. В отговор тя само го стисна за врата и той спря да се бори.
След като се скриха в тъмното, Бленд изсумтя:
