Спомени от лед

— Изваденото око? Да, лечителите се погрижиха за него.

— Може би трябва да поднеса молбата си пред Върховен юмрук Дужек — каза дестраянтът.

— Не, не е необходимо. Имам право да говоря от името на малазанците. В това ми качество обаче първо се налага да ви задам няколко въпроса.

— Както желаете, сър. Моля.

— Какво възнамерявате да направите с пленника?

Тя се намръщи.

— Сър?

— Не одобряваме изтезанията, каквото и да е престъплението. Ако се наложи, ще сме принудени да наложим закрилата си над Анастер и с това да отхвърлим молбата ви.

Тя извърна за миг очи, след което отново прикова погледа си в него и Паран осъзна, че е много по- млада, отколкото бе преценил в началото.

— Изтезанието е относителен термин, сър.

— Нима?

— Моля, сър, позволете ми да продължа.

— Разбира се.

— Напълно е възможно този човек, Анастер, да приеме това, което искаме да направим с него, като изтезание, но този страх е породен от невежество. Той няма да пострада. Всъщност моят Щит-наковалня иска да направи за него точно обратното.

— Иска да му отнеме болката.

Дестраянтът кимна.

— Духовната прегръдка — същото, което направи Итковиан за Рат-Финир.

— Точно така, сър.

Паран замълча.

— И тази представа ужасява Анастер?

— Да.

— Защо?

— Защото той знае, че у него няма нищо друго. Приравнил е цялата си самоличност към болката в душата си. И затова се бои от края й.

Паран се обърна към малазанския лагер.

— Последвайте ме.

— Сър?

— Той е ваш, дестраянт. С моята благословия.

Тя се олюля и конят и се дръпна настрани. Паран се обърна рязко.

— Какво…

Жената се изправи, вдигна ръка към челото си и поклати глава.

— Извинете ме. В думата, която употребихте имаше… тежест.

— Думата, която… О!

„О, Дъх на Гуглата, Гъноуз — това беше адски нехайно.“

— И? — попита я с неохота.

— И… не знам, сър. Но мисля, че не би било зле да ви посъветвам да, ъъъ, да сте малко по-предпазлив в бъдеще.

— Да, мисля, че сте права. Съвзехте ли се достатъчно, за да продължим?

Тя кимна и стисна юздите на коня.

„Не мисли за това, Гъноуз Паран. Приеми го като предупреждение и нищо повече. Ти нищо не си направил на Анастер — ти дори не го познаваш. Предупреждение. И ще е адски добре да се вслушаш в него…“

22.

Стъкло е пясъкът и пясък е стъклото!
Играе мравка слепешком игра на сляпа мравка.
Танцува на ръба на устни и по устните на ръб.

В нощта е бял, а денем сив —
усмихнат паякът е, но не се усмихва в своята усмивка,
макар че го не вижда мравката, защото сляпа е —

и вече беше!

„Приказки за плашене на деца“

Мализин Отмъстителя (р. ?)

— Безумната паника, уви, я кара да тръпне.

Гласът на сиърдомина над него рече:

— Струва ми се, че стана… прекалено напоследък, Святи.

Панионският пророк отговори с врясък:

— Да не мислиш, че не го виждам? Да не мислиш, че съм сляп?

— Вие сте всемъдър и всезнаещ — избоботи офицерът сиърдомин. — Аз само изразих тревогата си, Святи. Той вече не може да върви, а и дъхът му като че ли е затруднен в тази деформирана гръд.

„Той… сакат… прекършените ребра, като ръце на скелет, стискащи дробовете все по-силно. Все по- силно. Сиърдомин. Това описание е за мен.“

„Но кой съм аз?“

„Някога изпитвах мощ. Отдавна.“

„Има един вълк.“

„Вълк. Затворен в тази клетка — моите гърди, тези кости, да, не може да диша. Толкова боли дъхът.“

„Воят е секнал. Усмирен. Вълкът не може да призове… да призове…“

„Кого?“

„Бях отпуснал ръката си, веднъж. На косматото й рамо. Зад врата. Все още не сме се пробудили двамата с нея. Толкова близо сме. Вървим в крак, а не сме се пробудили… какво трагично невежество. Но тя ми даде тленните си видения, историята си, такава, каквато си мисли, че е, а дълбоко в сърцето си спеше…“

„… спеше любимата ми.“

— Святи, прегръдката на майка ви ще го убие, ако бъде върнат при нея…

— Смееш да ми заповядваш? — изсъска Пророкът и гласът му затрепери.

— Не заповядвам, Святи. Изтъквам факт.

— Ълтента! Прескъпи мой септархо, я ела насам! Да, погледни го този човек в нозете на твоя сиърдомин. Какво мислиш ти?

— Святи… — Нов глас, по-тих. — Моят най-доверен слуга казва истината. Костите на този човек са