толкова изкривени…
— Виждам! — изкрещя Пророкът.
— Святи — продължи септархът, — освободете го от този ужас.
— Не! Няма! Той е мой! Той е на Майка! Тя има нужда от него — от някой, когото да държи — има нужда от него!
— Любовта й се оказва фатална — каза сиърдоминът.
— Опълчвате ми се и двамата? Да повикам ли своите Крилати? Да ви пратят в забвение? Да се биете и дърлите над онова, което е останало? А? Да ги повикам ли?
— Както Святият пожелае.
— Да, Ълтента. Точно така! Както аз пожелая!
Сиърдоминът се намеси:
— Да го върна ли тогава на Матроната, Святи?
— Още не. Остави го тук. Видът му ме забавлява. Хайде, Ълтента, докладвай.
— Окопите са довършени, Святи. Врагът ще дойде по равното срещу градската стена. Няма да пратят съгледвачи до гористия рид вдясно — душата си залагам за това.
— Заложил си я, Ълтента, заложил си я. А онези проклети Велики гарвани? Само един ако е видял…
— Вашите Крилати ги прогониха, Святи. Небесата са прочистени и с това вражеското разузнаване е разстроено. Ще ги оставим да вдигнат лагерите си в равнината, а след това ще се надигнем от скритите си позиции и ще ги нападнем по фланговете. Това, съчетано с атаката на маговете от стените и на Крилатите от небето, както и с излаза на септарх Айнал от портите… Святи, победата ще бъде наша.
— Искам Каладън Бруд. Искам чукът му да ми се връчи в ръцете. Искам малазанците да бъдат заличени. Искам баргастките богове да пълзят в нозете ми. Но преди всичко искам Сивите мечове! Ясен ли съм? Искам го този мъж, Итковиан — чак тогава ще имам заместител за майка ми. Така че чуйте ме добре — ако търсите милост за Ток-младши, доведете ми Итковиан. Жив.
— Ще бъде по вашата воля, Святи — отвърна септарх Ълтента.
„По неговата воля ще бъде. Той е моят бог. Каквото той пожелае, всичко, каквото пожелае. Вълкът не може да диша.“
„Вълкът умира. Той… ние умираме.“
— И къде е врагът сега, Ълтента?
— Наистина са се разделили преди два дни. След като прехвърлиха реката.
— Но не знаят ли, че градовете, към които са тръгнали, са мъртви?
— Великите гарвани би трябвало да са им го съобщили, Святи.
— Какво са намислили тогава?
— Не сме сигурни. Вашите Крилати не смеят да се приближават много — засега не са ги забелязали и по-добре да остане така.
— Съгласен съм. Какво пък, сигурно си мислят, че сме им поставили капани — скрити войски или нещо такова, — и се боят от изненадваща атака откъм тила в случай, че пренебрегнат градовете.
— Тяхната предпазливост ни дава повече време, Святи.
— Те на глупци, надути от победата си при Капустан.
— Напълно вярно, Святи. За което скъпо ще си платят.
„Всеки плаща. Никой не може да се спаси. Мислех, че съм спасен. Вълкът имаше мощ, тя се пробуждаше. Беше там, когато избягах.“
„Но вълкът избра неподходящия човек, неподходящото тяло. Когато скочи да вземе окото ми — онзи сив, изгарящ блясък, който помислих за камък — все още бях цял, млад и здрав.“
„Но сега съм в прегръдката на Майката. Старата люспеста кожа, провиснала от огромните й ръце. Миризмата на изоставени змийски гнезда. Тръпнещата й прегръдка — и костите се кършат, кършат, кършат безкрай. Толкова много болка имаше, тътенът й е безкраен. Усетих паниката й, както каза Пророкът. Това е отнело ума ми. Това ме е унищожило.“
„По-добре да си бях останал такъв. По-добре спомените ми да не бяха се връщали. Знанието не е утеха.“
„Съзнанието е проклятие. Лежиш тук, на студения под, вълните на болката се утаяват тихо… вече не мога да усетя краката си. Надушвам сол. Пръст. И плесен. Някаква тежест има на лявата ми ръка. Прикована е под мен, и ето, изтръпва. Да можех да помръдна поне.“
— … осолиха труповете. Имаме в изобилие. Скорбутът взе толкова много тенесковри, че войниците ни нищо друго не могат да правят, освен да събират телата, Святи.
— Светските болести няма да вземат войниците, Ълтента. Това съм го видял насън. Господарката им вървеше сред тенесковрите и ето, плътта им се подуваше, пръстите на ръцете и краката се кривяха и чупеха, зъбите им падаха с потоци от кървава слюнка. Но щом стигна до стана на избраните ми воини, видях усмивката й. И тя се обърна.
— Святи — каза сиърдоминът, — защо й е на Полиел да благослови нашата кауза?
— Не знам, а и не ме интересува. Може би си има някаква своя визия за славата на нашия триумф, а може би просто моли за благосклонността ми. Войниците ни ще останат здрави. И след като нашествениците бъдат унищожени, можем отново да започнем своя поход, към нови градове и нови земи, където ще затлъстеем от плячката.
„Нашествениците… сред тях са моите ближни. Аз бях Ток-младши, малазанец. И малазанците идат.“
Смехът, който излезе от гърлото му, започна като тих, плавен звук, после продължи и се усили.
Разговорът спря. В залата кънтеше само неговият смях.
Гласът на Пророка заговори точно над него.
— И какво толкова те забавлява, Ток-младши? Можеш ли да говориш? А, не те ли попитах вече за това?
Ток вдиша хрипливо и отвърна:
— Мога. Но ти не ме слушаш. Никога не ме слушаш.
— Нима?
— Воинството на Едноръкия. Най-опасната армия, която Малазанската империя е създавала. Идва за теб.
— И трябва ли да затреперя от страх?
Ток отново се изсмя.
— Прави каквото щеш. Но майка ти знае.
— Мислиш, че тя се бои от вашите глупави войници? Прощавам ти невежеството, Ток-младши. Скъпата Майка, трябва да се обясни, си има древни… страхове. Лунния къс. Но нека да съм по-точен, за да ти спестя по-нататъшното недоумение. Лунният къс сега е дом на Тайст Андий и техният страховит Господар, но те са като гущери в изоставен храм. Обитават там, без да съзнават величието, което ги заобикаля. Но Скъпата Майка, уви, не може да стигне до такива подробности. Напоследък тя не е нищо повече от инстинкт, окаяно, изгубило разсъдъка си създание. Джагътите обаче помнят Лунния къс. Аз самият разполагам със съответните преписи от „Безумието на Готос“, които шепнат за К’Чаин На’Рук — Късоопашатите, незаконните деца на Матроните — създали механизми, обвързващи магията по отдавна забравени начини, построили огромни летящи крепости, от които нанасяли опустошителни удари над своите дългоопашати родственици.
— О, накрая загубили — възкликна той. — Били унищожени. И само една летяща крепост останала — разбита и оставена на ветровете. Готос вярвал, че се е отвяла на север, за да се пръсне в леда на Джагътската зима и да замръзне там, окована за хилядолетия. Докато не я намерил Господарят на Тайст Андий. Разбираш ли, Ток-младши? Аномандър Рейк не знае нищо за пълната мощ на Лунния къс — мощ, до която той няма средства да се домогне, дори да знаеше за нея. Скъпата Майка помни, или поне помни някаква част от нея. Разбира се, тя няма причина да се бои. Лунния къс го няма на двеста левги оттук — моите Крилати го търсиха, високо горе, през лабиринтите, навсякъде. Единственото заключение е, че Лунният къс е избягал или най-сетне е паднал — впрочем, той не беше ли почти унищожен над Пейл? Ти така ми каза.
— Тъй че разбираш, Ток-младши, вашата малазанска армия не внушава страх у никого от нас, включително у скъпата Майка. — Пророкът се усмихна доволно. — Воинството на Едноръкия ще бъде
