— Са живи — прекъсна я Корлат, най-после изгубила търпение.
Старата се извърна към нея.
— Сигурна ли си?
Корлат кимна.
„И все пак… Наистина ли съм толкова сигурна? Не. Дали да не ги потърся тогава? Не. Каквото трябва да разберем, ще го разберем при Корал. Това е.“ Очите й бавно се извърнаха на запад. „А ти, любими мой, крадецо на мислите ми, ще ме избавиш ли някога от страданието?“
„Моля те. Недей. Никога.“
Итковиан погледна към двамата конни съгледвачи на Сивите мечове, които препускаха в галоп към Щит-наковалня и дестраянта.
— Откъде идват? — попита Грънтъл.
— От фланговия ариергард — отвърна сухо Итковиан.
— Носят вести, изглежда.
— Така изглежда, сър.
— Е? Не сте ли любопитен? Помолиха да яздите с тях — ако се бяхте съгласили, сега щяхте да чуете този доклад, вместо да се мотаете с паплач като нас. Виж, на това му се вика хрумване — бих могъл да разделя моя легион на две роти и да нарека първата Пап, а втората…
— О, я ни го спести! — сопна се зад него Стони.
Грънтъл се изви в седлото.
— От кога си в сянката ни, жено?
— Изобщо не съм ти в сянката, Грънтъл. Нито в твоята, нито на Итковиан. Нито на никого. Освен това, след като слънцето е толкова ниско вдясно, бе трябвало да съм до теб, за да съм ти в сянката, не че го искам, разбира се.
— Значи си жената зад мен тогава — ухили се Смъртният меч.
— И какво трябва да означава това, шопар такъв?
— Просто изтъквам факт, скъпа.
— Виж ти! Е, нещо бъркаш. Канех се да се добера до Сивите мечове, само че вие, тъпаци, ми запречвате пътя.
— Стони, но това не е никакъв път, тук е равнина. Как в името на Гуглата можем да ти запречваме пътя, след като можеш да си подкараш коня накъдето си щеш?
— Тъпаци. Шопари. Все някой тук трябва да прояви любопитство. И този някой трябва да има мозък, разбира се, поради което двамата само се тътрите и се чудите какво донасят ония двама конни съгледвачи, чудите се и едно проклето нещо не предприемате по въпроса. Защото сте безмозъчни и двамата. Колкото до мен…
— Колкото до вас — сухо каза Итковиан, — струва ми се, че говорите с нас. Всъщност увлечена сте в разговор с…
— Който току-що приключи! — сопна се тя, дръпна лявата юзда и подкара покрай тях към другата колона.
Грънтъл сви рамене и каза:
— Чудя се какво ли ще чуе.
— И аз — отвърна Итковиан.
Продължиха напред в тръс. Легионът на Грънтъл напредваше бавно след тях — пъстро облечена сган, като морски разбойници, слезли на сушата да потърсят някоя селска ферма, която да оплячкосат. Преди известно време Итковиан беше подхвърлил, че може би малко тренировка ще се окаже полезна, на което Грънтъл само се беше ухилил, без да отвърне нищо.
Смъртният меч на Трейк презираше военщината; всъщност презираше всичко, което можеше да има и най-далечна връзка с военната практика. Към дисциплината беше напълно безразличен и си имаше само един офицер — лестарски войник, — който да се оправя с вече около осемдесетината му последователи: сбрани оттук-оттам мъже и жени с изпити лица и каменни погледи, които на смях беше нарекъл „Легиона на Трейк“.
Грънтъл във всяко отношение представляваше пълната противоположност на Итковиан.
— Ето я, идва — изръмжа Смъртният меч.
— Много артистично язди — отбеляза Итковиан.
— Да. Тази страст не й е присъща само в седлото, според това, което съм слушал.
Итковиан го погледна.
— Прощавайте. Бях решил, че двамата с нея сте…
— Няколко пъти — отвърна Грънтъл. — Когато и двамата сме били много пияни, уви. Тя — по-пияна от мен, признавам. Общо взето и двамата избягваме да говорим за това. Веднъж забихме в тая тема и се превърна в спор кой от двама ни е по-смутен… А, момиче! Какви са вестите?
Тя дръпна рязко юздите и конските копита изриха пръст.
— Защо в името на Гуглата трябва да ви го казвам?
— Тогава защо в името на Гуглата се върна при нас?
Тя се навъси.
— Просто се връщах на позицията си, тъпако… а ти, Итковиан, дано това, дето го виждам на лицето ти, да не е намек за усмивка. Ако е, ще трябва да те убия.
— Съвсем определено не е.
— Радвам се да го чуя.
— Е? — подкани я Грънтъл.
— Какво?
— Вестите, жено!
— А, това ли? Новините са чудесни, разбира се. Само такива чуваме напоследък, нали? Радващи ушите разкрития. Щастливи времена…
— Стони…
— Стари приятели, Грънтъл! Тътрят се след нас на една левга. Голям фургон, сглобен от кокали, теглен от впряг, който не е точно това, което изглежда. Влачи след себе си още две коли, натоварени с боклук — боклук ли казах? Исках да кажа плячка, разбира се, включително няколко почернели от слънцето трупа. И един старец на капрата. С проскубана котка в скута. Е, какво ще кажеш? Стари приятели, нали?
Лицето на Грънтъл се изопна, погледът му изведнъж изстина.
— Не и Бюк?
— Даже и коня му го няма. Или е излетял, или…
Смъртният меч обърна коня си и го пришпори.
Итковиан се поколеба. Погледна към Стони и с изненада видя на лицето й нескрито съчувствие, смекчило чертите й. Зелените й очи се взряха в него и тя попита тихо:
— Ще го настигнеш, нали?
Той кимна и свали забралото на малазанския шлем. Съвсем леко преместване на тежестта, бързо плясване с юздите по врата на коня, и животното се понесе в галоп.
Възможността да пораздвижи схванатите си крака зарадва коня и Итковиан успя да настигне Грънтъл след малко повече от половин левга.
— Съжалявам, Итковиан — каза след малко Грънтъл. — Поохладня малко хъсът ми напоследък, но се боя, че от това не е станал по-малко опасен.
— Трейк може да…
— Не, не се и опитвай, приятел. Вече го казах. Пет пари не давам какво очаква от мен Трейк и всички вие по-добре да престанете да гледате на мен по тоя начин. Смъртният меч… мразя титлите. Аз дори не обичах да ме наричат капитан, докато пазех кервани. Използвах титлата само за да мога да взема повече.
— Смятате ли да се опитате да навредите на тези пътници, сър?
— Знаеш много добре кои са те.
— Знам.
