— Имах един приятел…
— Да, Бюк. Помня го. Беше смазан от мъка. Веднъж му предложих да му взема бремето, но той ми отказа.
Грънтъл рязко извърна глава.
— Предложил си му? И той отказа?
Итковиан кимна.
— Може би трябваше да бъда по-… настойчив.
— Трябвало е да го сграбчиш за гърлото и да го направиш, все едно иска ли, или не. Точно това направи новият Щит-наковалня на онова еднооко Първо чедо на мъртвото семе, Анастер, нали? И сега той си язди кротко до нея…
— Язди, без да знае. Той вече е само една черупка, сър. У него нямаше нищо освен болка. Отнемането й го е лишило от самосъзнание. Бихте ли предпочели такава да е съдбата на Бюк?
Грънтъл отвърна с кисела гримаса.
Оставаше по-малко от една трета левга, стига Стони да беше точна, но хълмовете намаляваха видимостта и само шумът, издаван от впряга — приглушеното скърцане, понесено от насрещния вятър — предупреди двамата, че вече са близо.
Емансипор Рийзи беше вързал през главата си мръсен парцал, покриващ отчасти подутата му челюст и подпухналото дясно око. Котката в скута му изсъска при внезапната поява на двамата ездачи, пропълзя по гърдите на слугата, после скочи на рамото му и се шмугна в грозния фургон през процепа от кокали и кожа на К’Чаин Че’Малле. Самият Рийзи подскочи на капрата и за малко щеше да се катурне на земята.
— Куфи син! Що го нафрави тва? Дъф на Гувлата!
— Моля за извинение, че ви стреснахме така, сър — отвърна Итковиан. — Вие сте ранен…
— Ванен? Не. Зъп. Фчупих го. Мафлинена кофтивка.
Итковиан се намръщи и погледна Грънтъл.
Смъртният меч сви рамене.
— Маслинена костилка най-вероятно.
— Да! — Рийзи закима енергично, но от движението явно го заболя, защото се намръщи кисело. — Кво ифкате?
Грънтъл вдиша дълбоко.
— Истината, Рийзи. Къде е Бюк?
Слугата сви рамене.
— Няма го.
— Те ли…
— Не! Мафна се! Фръкна! — Замаха с ръце. — Вазбра ли? А?
Грънтъл въздъхна, извърна очи към небето и бавно кимна.
Вратата се отвори и Бочълайн се наведе навън.
— Защо спираме… А, капитанът охранник… и Сивият меч, струва ми се… но къде ви е униформата, сър?
— Това едва ли ви…
— Все едно — прекъсна го Бочълайн и излезе от фургона. — Всъщност отговорът ви наистина изобщо не ме интересува. Е, господа, дошли сте да обсъдим някаква работа, нали? Извинете ме за грубостта, ако благоволите, но напоследък съм уморен и доста изнервен, уви. Всъщност, преди да сте изрекли и една дума, ви съветвам да не ме дразните. Следващото неприятно прекъсване от ваша страна най-вероятно ще ми скъса изпънатите нерви, а това ще е много лошо, уверявам ви. Е, казвайте — какво искате?
— Нищо — отвърна Грънтъл.
Тънките вежди на некроманта леко помръднаха.
— Нищо?
— Дойдох да попитам за Бюк.
— Бюк? Оня дето… о, да, той ще да е. Ами, следващия път, като го видите, му предайте, че е уволнен.
— Ще го направя.
За миг всички се смълчаха. После Итковиан се окашля и се обърна към Бочълайн:
— Сър, вашият слуга си е счупил зъб и това, изглежда, му създава голямо неудобство. Вие с вашите изкуства, разбира се…
Бочълайн се обърна и вдигна очи към Рийзи.
— А, това обяснява украшението на главата. Признавам, че се чудех… викам си, някаква отскорошна местна мода, може би? Но не, както се оказва. Е, Рийзи, изглежда, отново трябва да помоля Корбал Броуч да се приготви за операция — това е вече третото чупене на зъб, нали? Пак маслини, несъмнено. Щом толкова силно си убеден, че костилките на маслината са отровни, защо си толкова невнимателен, когато ядеш въпросния плод? Е, все едно.
— Не опевация, мовя ви! Не! Мовя ви!
— Какво си ни заломотил такъв, човече? Я тихо! Изтрий тия лиги от устата си — отвратително е. Да не мислиш, че не виждам болката ти? Сълзи са избили на очите ти и си пребледнял — бял си като мъртвец. И виж как се тресеш само — нямаме миг за губене! Корбал Броуч! Ела тук, ако обичаш, с черната чанта! Корбал!
В отговор фургонът леко се разтърси.
Грънтъл обърна коня, Итковиан — също.
— Е, до нови срещи, господа! — подвикна зад тях Бочълайн. — Бъдете сигурни, че съм благодарен, че ми обърнахте внимание за състоянието на слугата ми. Той самият, несъмнено, е не по-малко благодарен, и ако можеше да говори по-свързано, със сигурност щеше да ви го каже.
Грънтъл вдигна ръка и махна грубо.
Двамата пришпориха конете да догонят Легиона на Трейк.
Дълго никой не проговори. Накрая тихото буботене на Грънтъл привлече вниманието на Итковиан. Смъртният меч се смееше.
— Какво ви развесели така, сър?
— Ти, Итковиан. Подозирам, че Рийзи ще те кълне за проявената загриженост до края на дните си.
— Би било странен израз на благодарност. Няма ли да го излекуват?
— О, да, сигурен съм, че ще го излекуват, Итковиан. Но ето нещо, над което можеш да поразсъждаваш, ако искаш. Понякога лечението е по-лошо от болестта.
— Можете ли да го обясните?
— Питай Емансипор Рийзи, като го видиш следващия път.
— Е, добре. Точно това ще направя.
Миризмата на пушек и изгоряло беше полепнала по стените. Многобройните засъхнали черни петна по килимите свидетелстваха за избиването на послушници по коридори, в преддверия и пристройки из целия храм.
Кол се зачуди дали Гуглата е бил доволен да му поднесат собствените му чеда, и то в святата обител на самия бог.
Като че ли не беше лесно да се оскверни място, посветено на смъртта. Даруджистанецът — седеше на каменната скамейка извън гробната камера — усещаше дъха на неукротима сила, хладна и безразлична.
Мурильо крачеше напред-назад по широкия коридор вдясно.
В свещената камера Рицарят на Смърт приготвяше място за мхаби. Три камбани бяха изтекли, откакто избраният слуга на Гуглата беше влязъл в гробната камера и вратите се бяха затворили сами зад гърба му.
— Оня не може да ги пусне тия мечове — каза Кол.
Мурильо спря и го изгледа отгоре.
— Е, и?
— Ами, като нищо може да му трябват три камбани да приготви едно легло.
