Изчака, докато войниците му се пръснат. След няколко мига усети до себе си нечие присъствие и се обърна. Туист, командирът на Черните моранти, беше застанал до него.
— Капитан Паран.
— Да?
— Искам да разбера дали благословихте баргастките богове. В Капустан, или може би след това.
Паран се намръщи.
— Бях предупреден, че може да ме помолят, но не, повече не са се обръщали към мен.
Воинът в черната броня помълча.
— Но все пак признавате мястото им в пантеона.
— Не виждам причина да го отричам.
— Означава ли това „да“, капитане?
— Е, добре. Да. Защо? Нещо не е наред ли?
— Всичко е наред. Скоро ще умра и искам да знам какво ще очаква душата ми.
— Баргастките шамани признаха ли най-после, че делят обща кръв с морантите?
— Техните изявление в полза на едното или другото са без значение, капитане.
— А моите са?
— Вие сте Господарят на Колодата.
— Какво е причинило разделението, Туист? Между морантите и баргастите?
Достижителя бавно вдигна съсухрената си ръка.
— Навярно в някое друго измерение тази ръка е здрава, а останалото от мен е съсухрено и безжизнено. Навярно — продължи той — тя вече е в здравата, силна прегръдка на един дух. Който сега очаква пълното ми, окончателно достигане до онзи свят.
— Интересна гледна точка.
— Перспектива, капитане. Баргастите биха искали да ни видят съсухрени и безжизнени. За да бъдем отрязани.
— Докато вие гледате на това по обратния начин?
Туист сви рамене.
— Ние не се боим от промяна. Не й се съпротивляваме. Баргастите трябва да приемат, че израстването е необходимо, макар и да е болезнено. Трябва да научат онова, което морантите са научили отдавна, когато ние не извадихме мечовете си, а вместо това поговорихме с Тайст Едур — сивокожите морски скитници. Поговорихме, за да открием, че и те са точно толкова объркани, колкото и ние, точно толкова уморени от война и готови за мир.
— Тайст Едур?
— Децата на Разбития лабиринт. Къс от него беше открит в огромния лес на Морант, който щеше да стане новото ни отечество. Куралд Емурлан, истинският лик на Сянката. Бяха останали толкова малко Тайст Едур, че предпочетохме да ги приемем с гостоприемство. Последните от тях вече ги няма, няма ги в Морантския лес отдавна, но тяхното наследство ни направи такива, каквито сме.
— Достижителю, може би ще ми трябва известно време, за да осмисля това, което току-що ми описа. Имам въпроси…
Туист отново сви рамене.
— Ние не избихме Тайст Едур. В очите на баргастите това е най-тежкото ни престъпление. Чудя се обаче дали Древните духове — вече богове — го виждат в подобна светлина.
— Те са имали много време да мислят — измърмори Паран. — Понякога е нужно само това. Ядрото на мъдростта е търпимост. Така мисля.
— Ако е така, капитане, трябва да сте горд.
— Горд?
Достижителя бавно се обърна — бойците му тихо подвикваха: съобщаваха, че са готови за полета.
— Сега се връщам при Дужек Едноръкия. — Замълча, после добави: — Малазанската империя е мъдра империя. Мисля, че това е рядка ценност. Затова желая на нея — и на вас — всичко добро.
И тръгна.
„Търпимост. Може би. Не забравяй тази дума, Гъноуз — нещо ти нашепва, че тя ще се окаже опорната точка в онова, което предстои…“
Мулето на Круппе бързо го понесе по крайбрежния насип, през гъстата маса крачещи по пътя войници — които се пръсваха пред пътя му, — а след това надолу по късия склон към равнината. Изпратиха го окуражителни викове.
— Безмозъчен звяр! Сляпо, опърничаво, ревящо създание на Бездната! Спри, крещи с цяло гърло Круппе! Не, не натам…
Мулето заситни в бърз тръс към най-близкия клан на Белоликите баргасти.
Десетина оцапани с боя хлапета се втурнаха да ги посрещнат.
Изведнъж стъписано, мулето се запъна и Круппе залитна над врата му. Животното се обърна и продължи ходом, като пляскаше с опашка по задницата си.
Даруджистанецът успя някак да се изправи и запъшка.
— Спортът е безумие! — подвикна той на децата, подтичващи от двете му страни. — Вижте ги тези ужасни палавници, вече с толкова здрави и стегнати мускули, че да се смеят с глупава наслада на горката съдба на Круппе! Проклятието на физическото здраве и закаленост ги е разстроило. Скъпи Круппе, прости им, както се полага на прекрасния ти нрав, на благото ти добродушие, на твоята безценно достолепна лекота в компания с онези, на които годинките им липсват, за жалост. Ах, вие, бедни същества, тъй късокраки още, ала изпаднали в такава самозаблуда, с тези изражения на малоумна мъдрост. Перчите се на това разстроено муле и така оставате слепи за трагичната истина — вашето племе е обречено, заявява Круппе! Обречено!
— Те не разбират и една дума, Човек-Сланина!
Круппе се обърна и видя препускащите към него Хетан и Кафал. Жената се смееше.
— Нито дума, дару. И толкова по-добре. Иначе щяха да ти изтръгнат сърцето от гърдите заради тези проклятия!
— Проклятия? Скъпа, убийственият гняв на Круппе е виновен за това. Нажеженият му до бяло гняв, който заплашва да изпепели всичко около него! Това побесняло животно, разбираш ли…
— Не става дори за ядене — отбеляза Хетан. — Ти как мислиш, братко?
— Много е мършаво — съгласи се Кафал.
— При все това Круппе моли най-покорно за прошка от свое име и от името на предостойния звяр, който язди. Простете ни, о, дългокрака рожбо на Хъмбръл Тор, молим ви!
— Имаме един въпрос към теб, Човек-Сланина.
— Трябва само да попиташ и Круппе отговаря. Цял е засиял с истината, словата му са гладки като балсам, който да придаде ухание на непорочната ви кожа — ей там, малко над лявата гръд може би? Круппе разполага с…
— Не се съмнявам — прекъсна го Хетан. — Както и че ако ти водеше тази война, щеше да е свършила, преди да съм ти задала въпроса. А сега млъкни, дару, и слушай. Погледни, ако обичаш, към малазанските редици по онзи път. Покритите с платнища фургони, тътрещите нозе отряди, които вървят между тях и покрай тях и вдигат облаци прах към небето…
— Чаровнице скъпа, ловкиньо, насочила стрелата си към самото сърце на Круппе! Моля, продължи до края този свой лишен от въпросителни въпрос, словата си натрупай и слепи в най-дебелата свещ, та да запаля неугасимия пламък на любовта в негова чест.
— Казах гледай, дару! Наблюдавай! Не забелязваш ли нещо странно у тези наши сегашни съюзници?
— Сегашни. И минали, и бъдещи също, уверява те Круппе. Малазански загадки, да! Странни хора, заявява Круппе. Дисциплината в споменатата колона походна се приближава до своя край, прах се вдига на левги назад и напред, ала това, което се вижда е… м-да, нищо повече от прах.
— Точно моето наблюдение — изръмжа Хетан.
— И остро, при това.
