— Не мисля, че очаква да преживея това, което предстои. А ако оцелея по някакво чудо, какво пък, кампанията в Корел е в задънена улица…
— Не го искаш Корел.
— Какво искам аз не е важно, Уискиджак.
— А Ласийн би казала същото и за мен, предполагам. Дужек, както вече ти казах, смятам да се оттегля, да изчезна, ако се наложи. Аз свърших. С всичко това. Някоя дървена колиба в някое погранично кралство, колкото се може по-далече от империята…
— И жена, която ти блъска тенджерата в главата. Войнишко семейно щастие — мислиш ли, че Корлат ще се примири с това?
Уискиджак се усмихна.
— Нейната идея — не блъскането на тенджери — ти е кошмарът, Дужек. Но всичко останало… добре де, нека да не е дървена колиба. По-скоро някоя далечна, блъскана от ветровете крепост, в някоя планинска твърдина. Някое неприветливо място…
— Е — провлече Дужек, — все пак можеш овощна градина да си засадиш в двора. Ще водиш война с бурените. Добре, значи това е нашата тайна. Толкова по-зле за Ласийн. Ако преживея Корал, връщам войнството в Седемте града. А ако не го преживея — какво пък, бездруго ще съм в такова състояние, че пет пари няма да давам за Малазанската империя.
— Ще устискаш, Дужек. Винаги си се справял.
— Жалко усилие, но ще го поема. Е, ще споделиш ли едно последно ядене с мен? Морантите няма да дойдат до среднощната камбана.
Думите му прозвучаха някак злокобно.
— Едно последно ядене, преди да тръгна, исках да кажа — усмихна се Дужек. — За Корал.
— С удоволствие — отвърна Уискиджак.
Пустинните земи около река Ерин се бяха проснали под звездното небе, пясъците се къдреха от ветровете, понесли се от равнината Дуелинг в сърцето на континента. Отпред, на самата линия на хоризонта, се очертаваха хребетите на планината Божии пътеки, нащърбени и сурови, оформящи на юг преграда с ширина от шейсет левги. Най-източният им край беше погълнат от гъсти лесове, продължаващи без прекъсване чак до Ортналския проток и залива Корал, а после и отвъд водата, за да обкръжат самия град Корал.
Река Ерин се превръщаше в Ортналския проток на малко повече от двайсет левги от залива Корал — там червеникавата й вода се вливаше в дълбокия зев и според данните на разузнаването ставаше странно черна и непроницаема. Заливът Корал не беше нищо повече от продължение на този проток.
Паран все още не можеше да види Протока, макар и от толкова високо, но знаеше, че е някъде там. Съгледвачи от ятото на Черните моранти, което сега пренасяше по въздуха него и Подпалвачите на мостове, бяха потвърдили близостта му — картите понякога грешаха, в края на краищата. За щастие повечето Черни моранти бяха останали на позиция в Планините на привидението в продължение на месеци и бяха извършвали нощни излази, за да проучат района и да очертаят най-добрия възможен подстъп към Корал в очакване на този момент.
Най-вероятно щяха да стигнат до устието на Ерин преди съмване, при условие че силните постоянни ветрове, устремени към планината Божии пътеки, не секнеха, а на следващата нощ щяха да се плъзнат ниско над черните води на Протока към самия Корал.
„А стигнем ли там, трябва да разберем какво ни е подготвил Пророкът. Да го разберем и ако е възможно — да го осуетим. А стане ли това, вече идва моментът за мен и Бързия Бен…“
Някакъв невидим сигнал накара кворлите да се спуснат към земята, косо към западния бряг на реката. Паран стисна здраво костените издатъци на бронята на Черния морант, а вятърът засвири и писна в ушите му. Стиснал зъби, Паран присви ниско глава. Тъмната земя бързо започна да се издига, за да ги посрещне.
Плъзнаха се безшумно покрай реката. Паран се изви назад и видя, че останалите се носят в нишка след него. Почука с пръст по бронята на ездача и попита.
— Какво става?
— Отпред има мърша — отвърна Черният морант. Думите му излязоха със странно цъкане — звук, с който капитанът знаеше, че никога няма да привикне.
— Гладни ли сте?
Воинът в хитиновата броня не отговори.
„Аха, това май не го чу.“
Вонята най-сетне стигна до ноздрите му, някъде напред по брега.
— Трябва ли да спираме? Кворлите ли трябва да се нахранят? Имаме ли време, морант?
— Съгледвачите ни не са видели нищо предната нощ, капитане. Тази река никога досега не е изхвърляла такова нещо. Ще проучим.
— Е, добре — примири се Паран.
Кворлът зави надясно, после нагоре и над обраслия с трева насип, и кацна на равното зад него. Останалите го последваха.
Със схванати стави, Паран пусна ремъците на седлото и се смъкна предпазливо.
Бързия Бен докуцука до него.
— Бездната да ме вземе дано — избоботи магьосникът, — още малко и краката ми ще окапят.
— Какво са намерили? — попита Паран.
— Не знам. Обаче вони.
— Някакъв умрял звяр явно.
Няколкото моранти се бяха струпали около водача си. Зацъкаха и забръмчаха възбудено, след което офицерът — на чийто кворл беше летял Паран — махна на капитана и магьосника да се приближат.
— Съществото — заговори офицерът — лежи точно пред нас. Искаме да го огледате и вие. Говорете свободно, за да можем да изкръжим истината и да разберем нейния цвят.
Трупът лежеше между камънаците високо на брега, на петнайсет крачки от буйно течащата на юг вода. С изкривени крайници, счупени кости, някои от които се показваха през разкъсаната плът — беше гол и подут от разлагането. Земята наоколо гъмжеше от раци — стържеха по камъните и щракаха с щипките си, вкопчваха се в титанична битка над трапезата — детайл, който отначало му се стори забавен, но след това — необяснимо смущаващ. След като вниманието му за миг беше отвлечено от дребните ядачи на мърша, погледът му отново се спря на трупа.
Бързия Бен тихо попита нещо морантския офицер и той кимна. Чародеят махна с ръка и камъните от всички страни засияха смътно и осветиха тялото пред тях.
„Дъх на Гуглата.“
— Тайст Андий ли е това?
Бързия Бен приклекна, помълча и накрая промълви:
— Ако е, не ще да е от хората на Аномандър Рейк… не, всъщност не мисля, че е Тайст Андий.
Паран се намръщи.
— Адски висок е, магьоснико. И тези черти на лицето — могат да се видят само у…
— Много му е бяла кожата, капитане.
— Избеляла е от водата и слънцето.
— Не. Виждал съм трупове на Тайст Андий. В Леса на Черното псе и в тресавищата около него. При това съм ги виждал в най-различни състояния. Нищо общо нямат с това. Издул се е от дневната горещина, вярно, и трябва да предположим, че е дошъл от реката, но не е изхвърлен от водата труп. Капитане, виждали ли сте някога жертва на магията на Серк?
— Пътят на Небето? Не си спомням.
— Има едно заклинание, което пръсва жертвата отвътре навън. Трябва да има нещо общо с налягането, с внезапната му промяна или с пълното му премахване. Или, както изглежда в случая, със стократното му усилване извън тялото. Този мъж е бил убит от имплозивно налягане, все едно че е поразен от маг, прилагащ Висшия Серк.
— Е, добре.
