— Е, значи си го забелязал.
— Да забележа какво, скъпа? Изящните извивки на твоята особа прелестна? Как би могъл Круппе да не забележи такава възхитителна, макар и леко варварска красота? Като прериен цвят…
— … който всеки миг може да те убие — ухили се Хетан.
— Прериен цвят, отбелязва Круппе, каквито разцъфват по трънливия кактус…
— Внимавай в картинката, Човек-Сланина.
— Круппе и картинката са братче и сестриче и…
— Тази сутрин — прекъсна го Хетан — гледах как една рота морски пехотинци смъкна палатките на три роти, из целия малазански лагер. По една на всеки три, навсякъде.
— Е, да, човек може да разчита на малазанците!
Хетан стисна мазната яка на палтото му, надигна го от седлото, ухили се широко и му изсъска:
— Слушай, Човек-Сланина. Когато легна с теб, а то ще е скоро, на това муле ще му трябва носилка, за да откара онова, което ще остане от теб. Да завличаш всички в танца си от думи може да е чудесен талант, но мръкне ли се, ще ти избия дъха от дробовете. Дума няма да можеш да кажеш дни наред. И всичко това ще го направя, за да докажа кой е главният от двама ни. Значи, още една думичка от теб, и няма да искам да чакам до стъмване — такова зрелище ще направя за тези деца и всички останали, че няма да го преживееш, дару. А, виждам в опулените ти очи, че си ме разбрал. Добре. Сега престани да стискаш това муле между коленете си — животното го мрази. Настани се в това седло все едно, че е кон, за какъвто то самото се мисли. То забелязва как яздят всички останали, забелязва как конете носят ездачите си. Очите му шарят непрекъснато — не си ли го забелязал? Това е най-будното животно, което този свят е виждал, и не ме питай защо. Толкова. До тази вечер, Човек-Сланина, когато ще се погрижа да се стопиш. — И го пусна.
Останал без дъх, Круппе се смъкна на седлото. Отвори уста да каже нещо, но побърза да я затвори.
— Бързо се учи, сестро — изсумтя Кафал.
— Всички го правите, братко.
Двамата се отдалечиха.
Зяпнал след тях, Круппе измъкна кърпата от ръкава си и забърса потта от челото си.
— Горкият аз. Горкият, горкият аз. Чу ли, муле? Круппе е този, който е обречен. Обречен!
Уискиджак изгледа двете застанали пред него жени и заяви:
— Не разрешавам.
— Тя не е тук, сър — повтори едната морска пехотинка. — Вече няма кого да пазим, нали?
— Няма да се върнете в ротата си. Оставате при мен. Други въпроси имате ли? Не. Свободни сте.
Двете се спогледаха, отдадоха чест и си тръгнаха.
— Понякога — обади се Артантос, който стоеше малко встрани — се връща и си забива зъбите, нали?
Уискиджак го изгледа накриво.
— Кое?
— Стилът на командване на Дасем Ълтър. На войниците се позволява да мислят, да задават въпроси, да спорят…
— Което ни прави най-добрата армия на света, знаменосец.
— И все пак…
— Няма „все пак“. Точно това е причината да сме най-добрите. А когато дойде времето за твърдите заповеди, ще видиш дисциплината — може да не я виждаш тук и сега, но тя съществува, дълбоко под повърхността, и е здрава.
— Както кажете — отвърна Артантос и сви рамене.
Уискиджак продължи към лагерния стобор. Слънцето вече беше изтеглило последните остатъци смъртнобледа светлина под хоризонта. Войниците наоколо вдигаха палатки и палеха лагерните огньове. Умората им си личеше явно. Твърде много вървене през деня, чак докато се стъмни. Така щеше да продължи поне още три дни, след което щеше да им даде почивка, преди да стигнат Корал, за да възстановят силите си. Една изтощена армия беше победена армия.
Конярят пое коня му и командирът тръгна към шатрата на Дужек.
Пред входа бяха насядали морски пехотинци с шлемове и брони, с шалове, предпазващи лицата им от прахта. Никой не стана да застане мирно при появата на Уискиджак.
— Свободно — изръмжа той саркастично, мина между тях и влезе.
Дужек беше коленичил над една карта на пода, разглеждаше я и мърмореше нещо.
— Тъй — въздъхна Уискиджак, след като дръпна един от походните столове и се настани. — Раздвоената армия се раздвоява отново.
Дужек го погледна, свъси вежди за миг и отново се зае с картата.
— Охраната ми отвън ли е?
— Да.
— Те са ужасна сган и в най-добрите времена, а това не е точно от най-добрите.
Уискиджак изпружи крака и примижа, щом старата болка отново се събуди в левия.
— Унтанци са, нали? Не съм ги виждал много напоследък.
— Не си ги виждал, защото им казвах да се изпаряват. Това, че ги нарекох сган, беше прекалено учтиво. Не са от Воинството и доколкото зависи от тях, никога няма и да бъдат и, по дяволите, съгласен съм с тях. Все едно, нямаше да ти отдадат чест дори да не се бяхме разделили на две команди. За тях е мъка дори на мен да отдават чест, а аз съм единственият, когото са се заклели да пазят.
— Отвън имаме една уморена армия.
— Знам. С късмета на Опонн, скоростта ще се върне в разумните граници, след като стигнем от другата страна на Маврик. Това значи три дни. Докарвали сме го и по-бързо.
— Докарвали сме се да ни пребият, искаш да кажеш. Онова бягане до Мот едва не ни довърши, Дужек. Повторение не можем да си позволим — този път имаме много повече за губене.
Върховният юмрук се изправи и започна да навива картата.
— Имай вяра, приятелю.
Уискиджак се огледа, видя дългата черна раница с кръстосаните ремъци, облегната на централния прът, стария къс меч в също така старата ножница.
— Толкова скоро?
— Не внимаваш — каза Дужек. — Обелваме гладко и по малко всяка нощ след раздвояването. Виж си състава, Уискиджак, с шест хиляди души си на червено. До заранта командата ще ти е… е, малко повече от половината. Би трябвало ти да танцуваш около кола.
— Не. Би трябвало аз да отлетя тази нощ, а не ти, Дужек. Рискът…
— Точно — изръмжа Върховният юмрук. — Рискът. Изглежда, така и не го разбра, но ти си по-важен за тази армия от мен. Винаги си бил. За войниците аз съм само един еднорък огре в натруфена униформа — те адски добре виждат, че съм само един галеник.
Уискиджак изгледа очуканото простовато снаряжение на Дужек и се усмихна кисело.
— Образно казано — усмихна се криво Върховният юмрук. — Освен това е според заповедите на императрицата.
— Непрекъснато го повтаряш.
— Уискиджак, Седемте града се самопоглъщат. Вихърът се е надигнал над тези прогизнали от кръв земи. Адюнктата е тръгнала натам с нова армия, но е твърде закъсняла за малазанските сили, които вече са там. Знам, говореше ми за оставка, но погледни го с очите на Ласийн. На нея са й останали двама пълководци, които познават Седемте града. И скоро ще остане само една закалена армия — забита тук на Дженабакъз. Ако трябва да рискува някого от нас в тази Панионска война, то това трябва да съм аз.
— Тя се кани да изпрати Воинството към Седемте града? Гуглата да ни вземе, Дужек…
— Ако новата адюнкта падне пред Ша’ик, какъв избор ще има? По-важното е, че иска ти да командваш.
Уискиджак примига.
— А ти?
