— Изобщо не е добре, капитане. Много лошо, по-скоро. — Бързия Бен се обърна към морантския офицер. — Да изкръжим истината, казахте. Добре. Говорете.
— Тайст Едур.
Името… „О, да. Туист спомена за тях. Някаква древна война… разбит лабиринт…“
— Съгласен съм. Макар че досега не бях виждал от тях.
— Не е умрял тук.
— И не се е удавил.
Морантът кимна.
— Не се е удавил. Нито е убит с магия — миризмата не е същата.
— Вярно, няма я развалата. Продължавай да кръжиш.
— Сините моранти, които порят моретата и пускат мрежи в дълбоките води — уловът им стига на палубата вече мъртъв. Ефектът е свързан с налягането.
— Предполагам.
— Този мъж е бил убит от обратното. Като се е появил изведнъж в място с голямо налягане.
— Мда. — Бързия Бен въздъхна и погледна към реката. — Там има подмол. Дълбока пукнатина. Личи си по вълничките. Много е дълбок.
— Чакай — каза Паран. — Намекваш, че този Тайст Едур се е появил от тази подводна пукнатина? Единственият начин това да е истина е, ако е отворил лабиринт, за да влезе там — доста сложен начин за самоубийство.
— Само ако го е възнамерявал самият той — отвърна Бързия Бен. — Само ако той самият е отворил лабиринта. Ако искаш да убиеш някого — по най-гадния начин, — хвърляш го, избутваш го, подмамваш го — каквото и да е — в някой враждебен портал. Смятам, че горкият кучи син е бил убит.
— От Висш маг на Серк?
— По-скоро от Висш маг на Рюз — Пътя на Морето. Капитане, Малазанската империя е мореплавателска, или поне корените й са свързани с мореплаването. И въпреки това в цялата империя няма да намериш нито един истински Висш маг на Рюз. Това е най-трудният лабиринт за овладяване. — Бързия Бен отново се обърна към моранта. — А при вашите Сини моранти? Сребърните или Златните? Някакви Висши магове на Рюз?
Воинът поклати покритата си с шлем глава.
— Хрониките не споменават за такъв в миналото ни.
— А докъде стигат тези хроники? — небрежно попита Бързия Бен, насочил отново вниманието си към трупа.
— Седем десетки.
— Десетилетия?
— Столетия.
— И тъй — каза магьосникът и се изправи, — убиецът му е изключителен.
— Защо тогава — промълви Паран — изпитвам убеденост, че този мъж е бил убит от друг Тайст Едур?
Морантът и Бързия Бен се обърнаха към него смълчани.
Паран въздъхна.
— Само предчувствие. Някакъв вътрешен шепот.
— Капитане — каза магьосникът, — не забравяйте в какво сте се превърнали. — Погледът му отново се спря на трупа. — Друг Тайст Едур. Добре, да покръжим малко и около това.
— Нямам възражение — каза морантският офицер. — Напълно е възможно.
— Тайст Едур са от Древната сянка — отбеляза Бързия Бен.
— В моретата сенките плуват. Куралд Емурлан. Лабиринтът на Тайст Едур, Древната сянка, е разбит, изгубен е за повечето смъртни.
— Изгубен? — Бързия Бен вдигна вежди. — Така и не е намерен, искаш да кажеш. Мийнас — където обитават Сенкотрон и Котильон, и Хрътките…
— Е нищо друго, освен една порта — довърши вместо него морантът.
Паран изпъшка.
— Ако една сянка можеше да хвърля сянка, то тази сянка щеше да е Мийнас — това ли искате да кажете двамата? Че Сенкотрон държи караулката?
Бързия Бен се ухили.
— Великолепен образ, капитане.
— Смущаващ — промълви Паран.
„Хрътките на Сянка — те за пазачите на портата. Проклятие, твърде логично звучи, за да е погрешно. Но лабиринтът също така е разбит. Което значи, че портата може да не води доникъде. Или навярно е част от най-големия къс. Дали Сенкотрон знае истината? Че неговият могъщ Трон на Сенките е… какво? Столчето на някакъв кастелан? Постът на един портален страж? Леле мале, както би казал Круппе.“
— Е, мисля, че схващам за какво става дума — въздъхна Бързия Бен и усмивката му повехна. — Тайст Едур отново са се задействали, според това, което виждаме тук. Връщат се в света на смъртните — може би са извадили наяве истинския Трон на Сянка и може би се канят да навестят новия си пазач на портата.
— Още една война в пантеона. Веригите на Сакатия бог несъмнено дрънчат от смеха му. — Паран потърка наболата по брадичката му четина. — Моля да ме извините — трябва да остана сам. Продължавайте тук, ако обичате — няма да се бавя. — „Надявам се.“
Отдели се на двайсетина крачки навътре, обърна се на северозапад и се загледа в далечните звезди. „Е, добре, вече съм го правил веднъж. Да видим дали ще се получи втори път…“
Преходът се оказа толкова бърз, толкова неизискващ усилие, че той се спъна и падна на каменните плочи в изпълнената с вихрушка от сивкава прах тъмнина. Изруга тихо и се надигна. Всечените в камъните образи под краката му сияеха смътно, студени и странно далечни.
„Значи съм тук. Толкова просто. А сега как да намеря образа, който търся? Раест? Зает ли си в момента? Що за въпрос. Ако си зает, всички ще се окажем в голяма беда, нали? Все едно. Стой си на мястото, където и да се намира то. Трябва само да го разбера, в края на краищата.“
„Не в Драконовата колода — не искам да ходя до портата в края на краищата, нали? Значи Древната колода, Колодата на Владенията…“
Каменната плоча пред него се изви в нов образ, образ, който не беше виждал, но инстинктивно осъзна, че е точно този, който търси. Беше груб, изтъркан, дълбоките жлебове оформяха хаотична плетеница от сенки.
Паран изведнъж усети как нещо го притегля, напред и надолу, към сцената.
Озова се в някаква широка ниска зала. Гола, със стени от дялан камък, с мокри петна и покрити с лишеи, плесен и мъх. Високо вдясно и вляво имаше по един дълъг тесен прозорец, и двата — запушени с плетеница от диви лози, които пълзяха надолу в стаята, по пода и през килима от сухи листа.
Въздухът миришеше на море и някъде извън камерата пронизителните крясъци на чайки ехтяха над шума на прибоя.
Сърцето на Паран заби силно. Не беше очаквал това. „Не съм в друго селение. Това е мое.“
На седем крачки отпред върху висок подиум се издигаше трон, изсечен от един-единствен дънер, с широки ивици кора от двете страни — част от кората се беше олющила и нападала по пода. Из тази кора плуваха сенки, стичаха се в дълбоките жлебове, изсипваха се, прорязваха околния въздух и се стопяваха в сумрака.
„Тронът на Сянката. Не в някое скрито, отдавна забравено селение. Той е тук, на — или по-скоро в — моя свят… Малък, откъснат фрагмент от Куралд Галайн.“
„… и Тайст Едур са дошли да го намерят. Те търсят, прекосявайки моретата, търсят това място. Откъде знам това?“
Пристъпи напред. Сенките около трона закипяха бясно. Нова стъпка. „Искаш да ми кажеш нещо, Трон, нали?“ Пристъпи към подиума, посегна…
Сенките го заляха.
„Хрътка-не-Хрътка! Кръв и не-кръв! Господар и смъртен!“
— О, я млъкни! Кажи ми какво е това място.
