Паран клекна до нея.
— Предполагам, че можехме да прелетим право над града и да си спестим труда с проверки пешком.
— Ако имаше наблюдатели, щяха да ни забележат. Няма нужда да се упреквате за решението си, капитане. Не знаем с какво разполага Пророкът като очи в тази земя, но щяхме да сме много глупави, ако си мислим, че сме съвсем сами. Вече рискувахме много, като си въобразихме, че можем да летим нощем, без да ни забележат.
— Бързия Бен казва, че са само кондорите, лейтенант, и че летят само денем. Стига да се прикриваме, щом залезе слънцето, можем да сме спокойни.
Пикър кимна замислено.
— Спиндъл е съгласен. Също и Блупърл, Шанк и Тууз. Капитане, ако беше само за нас, Мостоваците, да подскачаме като жаби с Черните моранти, нямаше да съм толкова загрижена. Но след като летим точно на…
— Шшт… ей там долу! Видях нещо.
Бленд беше възхитителна както винаги, движеше се като сянка, изчезваше напълно за едно, две, три изтупвания на сърцето и после отново се появяваше десет крачки по-близо, изкачваше се на зигзаг към чакащите Пикър и Паран.
Въпреки че и двамата офицери не бяха помръднали и не бяха издали никакъв звук, по някакъв начин ги беше открила. Зъбите й блеснаха, щом приклекна пред тях.
— Много впечатляващо — промърмори Паран. — Е, ще докладваш ли нещо, или да чакаме човека, от когото се очаква да го направи? Освен, разбира се, ако не си оставила Анци и другите да се препъват някъде в тъмното на половин левга назад.
Усмивката й изчезна.
— Ъъъ… не, сър, само на трийсет крачки са след мен — не ги ли чувате? Ей онова там е Спиндъл — закачил си е власеницата за някакъв клон. А онези стъпки отпред, това е Анци, той е дюстабанлия, стъпва като мечка. Онова пращене на клони? Хедж. Най-тиха от всички е Деторан, колкото и да е странно.
— Всичко това го различаваш? — учуди се Паран. — Защото аз не чувам нищо.
— Не знам, сър — невинно отвърна Бленд.
На Пикър й се прииска да я плесне.
— Слез долу и ги намери, Бленд — изръмжа тя. „Ако са толкова шумни, значи са се изгубили, идиотко. Не че са. Не че са се губили някога. Паран те ужили хубаво и не ти хареса.“ — Марш.
— Слушам, лейтенант. — Бленд въздъхна, плъзна се безшумно назад по пътеката и изчезна.
— За малко щеше да ме преметне — изсумтя Паран.
Пикър го изгледа през рамо.
— Тя си мисли, че го е направила.
— Да де.
Пикър се усмихна. „Проклятие, май вече си имаме капитан. Най-после си намерихме добър.“
— Ето ги, идват — отбеляза Паран.
Не отстъпваха на Бленд, или поне разликата не беше голяма. Стъпваха съвсем безшумно, като духове, с увити в парцали оръжия. Анци вдигна ръка, спря ги и описа с показалец кръг във въздуха. Отделенията се пръснаха от двете му страни, търсейки прикрития. Патрулът беше приключил.
Сержантът продължи към чакащите Паран и Пикър.
Още преди да се е приближил, Бързия Бен се промъкна отгоре и спря при двамата офицери.
— Капитане, преди малко говорих със заместника на Туист.
— Е, и?
— Морантите са обезпокоени, сър. За командира си — убийствената инфекция пълзи към рамото му. На Туист му остават само няколко седмици и много го боли — само Гуглата знае как успява да се държи.
— Добре — въздъхна Паран. — Това ще го обсъдим по-късно. Сега да чуем Анци.
— Ясно.
Сержантът дойде и се смъкна на земята пред тримата. Пикър му подаде манерката си и той я взе, удари няколко глътки вино и й я върна. Изсекна се шумно, изтри бавно с опакото на ръката си дългите си мустаци и помълча още няколко мига, като ги почесваше замислено с показалец.
— Ако почнеш и мишниците да си миеш, ще те убия — предупреди Паран. — След като ми мине гаденето. Значи влязохте в Сетта — какво видяхте там, сержант?
— Ъ, да, сър. Сетта. Призрачен град. Адски зловещо. Празни улици, празни сгради, празнични клади…
— Празнични какво?
— Клади. На площадите. Грамади от изгорени кости и пепел. Човешки. О, и гнездата на огромни птици по четирите крепостни кули — Бленд се покатери в едно от тях.
— Нима?
— Е, малко под него. Забелязахме курешките по площадката на кулата още по светло. Планинските лешояди са се настанили в кулите.
Бързия Бен изруга.
— И Бленд е сигурна, че не са я видели?
— Абсолютно. Познаваш я Бленд. Гледахме да стоим извън полезрението им, просто за всеки случай. Само че не е лесно, кулите са разположени добре. Но тези птици наистина са се настанили там.
— Да сте видели от Великите гарвани?
Сержантът примига.
— Не. Защо?
— Няма значение. Но правилото си остава — не се доверявай на нищо, което хвърчи, Анци. Гледай всички да го научат и да го запомнят добре, ясно?
— Да, магьоснико.
— Нещо друго? — попита Паран.
Анци сви рамене.
— Нищо. Сетта е мъртъв. В Маврик сигурно е същото.
— Маврик го остави — каза Паран. — Маврик го подминаваме.
Думите му приковаха вниманието на Пикър.
— Само ние ли, капитане?
— Ние летим до крайния пункт — отговори Бързия Бен.
Анци изръмжа нещо под нос.
— Говорете ясно, сержант — заповяда Паран.
— Нищо, сър.
— Хайде казвай, Анци.
— Ами, Хедж и Спиндъл, и другите сапьори, сър. Оплакват се за липсващия сандък с морантски муниции — очакваха да си попълнят запасите при Маврик. Ще смърдят, сър.
Пикър видя как Паран хвърли поглед към Бързия Бен.
Магьосникът се намръщи.
— Забравих да поговоря с Хедж. Извинявам се. Ей сега ще го уредя.
— Работата е — каза Анци, — че наистина сме закъсали с мунициите, сър. Ако я закъсаме по- сериозно…
— Я стига, сержант — измърмори Пикър ядосано. — Когато подпалиш моста зад себе си, не хвърляй огън по този пред теб. Кажи на сапьорите да се стегнат малко. Ако се набутаме в ситуация, в която петнайсетината ви налични проклетии и трийсетината разбивача не стигат, просто бездруго ще сме поредната празнична клада.
— С приказките дотук — отсече Паран. — Бързак, кажи на морантите да се приготвят — тази нощ правим още един скок. Искам до съмване да видим река Ерин. Пикър, проверете още веднъж ориентирите. Не искам да са явни — издадем ли се сега, ще стане напечено.
— Да, сър.
— Хайде, действай.
