На лицето на приятеля му се изписа подозрение.
— Това трябваше да прозвучи смешно, така ли?
— Не съвсем. Просто се опитвам да мисля прагматично. Мъчех се да си представя физическите неудобства, когато се опитваш да направиш нещо с два залепени за ръцете ти меча. Нищо повече.
Мурильо понечи да каже нещо, но се отказа, изломоти някаква ругатня, обърна се и продължи да крачи.
Бяха внесли мхаби в храма преди пет дни — настаниха я в една стая, обитавана доскоро от високопоставен жрец. След това разтовариха фургона и прибраха храната и водата в мазето, сред парчетиите строшени стомни. Подът и стените бяха станали лепкави от разлятото вино, а въздухът беше гъст и вонеше като непрана престилка на гостилничар.
Оттогава всяко ядене имаше вкус на вкиснато вино и напомняше на Кол за близо двете години, които беше прекарал като безнадежден пияница, давейки се в черните води на злочестината си, нещо, на което беше способен само човек, влюбен в чувството си за самосъжаление. Искаше му се сега да може да нарече онзи човек непознат, но светът имаше свойството неусетно да се преобръща, докато онова, за които си мислиш, че си му обърнал гръб, отново се изправи с лице към теб.
Имаше и нещо по-лошо. Самонаблюдението — поне за него — бе като пясъчна яма с отровен паяк, чакащ на дъното. А Кол знаеше много добре, че е напълно способен сам да се изяде отвътре.
— Мравката играе слепешком — каза той.
— Какво? — попита Мурильо.
— Старата детска приказка — помниш ли я?
— Изгубил си си ума, нали?
— Все още не. Поне не мисля така.
— Но си е точно така, Кол. Превърти ли човек, не го разбира, нали?
Кол го изгледа как отново закрачи покрай стената и се скри от погледа му. „Светът се върти невидимо около нас. Слепият танц на кръгове. Няма спасение от това, което си, и всички твои сънища бляскат бели в нощта, но денем стават сиви. И все толкова гибелни. Кой беше онзи проклет поет? Отмъстителя. Твърдял, че бил сираче. Написал хиляда истории, които да плашат децата. Пребили го с камъни в Даруджистан, но оживял. Приказките му обаче живеят по улиците. Стихчета към песнички в хлапашките игри.“
„Зловеща работа.“
Тръсна глава да прочисти ума си, преди да затъне в друга яма на спомените си. Преди да открадне имението му, преди да го унищожи, Симтал му беше казала, че носи дете в утробата си. Беше се чудил дали това дете изобщо е съществувало — Симтал се биеше с лъжи там, където други използваха ножове. Никой не беше обявил за раждане. Макар че възможността да не чуе за такава обява беше повече от сигурна при положението, в което бе изпаднал тогава, след поражението си. Но приятелите му щяха да знаят. Щяха да са му го казали. Ако не тогава, то сега…
Мурильо се появи пред очите му.
— Един момент — изръмжа Кол.
— Сега пък какво?
— Един въпрос, Мурильо.
— Щом настояваш.
— Чувал ли си някога за дете, родено от Симтал?
Видя как лицето на приятеля му бавно помръкна и очите му се присвиха.
— Такъв въпрос не може да се задава в този храм, Кол.
— Е, аз го задавам.
— Не смятам, че си готов…
— Не ти ще решиш това, Мурильо. Проклятие, заседавал съм в Съвета толкова месеци! И още не съм готов? Що за абсурд…
— Добре, добре! Значи, има само слухове.
— Недей да ме лъжеш.
— Не лъжа. Имаше един период от… няколко месеца, точно след твоята, ъъъ, кончина, през който тя не се появяваше публично. Обясняваше се с траур, разбира се, въпреки че всички знаеха…
— Да, знам, че всички знаеха. Значи се е крила известно време. Продължавай.
— Ами, ние смятахме, че укрепва позициите си. Зад кулисите. Ралик я държеше под око. Поне така мисля. Той би трябвало да знае повече.
— И двамата никога не сте обсъждали подробности какво точно крои тя, как изглежда? Мурильо…
— А бе какво ти разбира Ралик от майчинство!
— Когато носят дете, коремите им се издуват и гърдите им стават по-големи. Сигурен съм, че нашият приятел убиец е виждал поне една-две жени с подобни симптоми из улиците на Даруджистан — да не би да е мислил, че просто са глътнали дини?
— Няма нужда да се правиш на саркастичен, Кол. Казвам само, че не беше сигурен.
— А нещо за слугите в имението? За жени, които са родили наскоро?
— Ралик никога не е споменавал…
— Леле, колко наблюдателен убиец.
— Добре де! — сопна се Мурильо. — Ето какво мисля аз! Родила е. Пратила е детето някъде. Не мисля, че би го изоставила, защото в един момент щеше да може да го използва — като законен наследник, като примамка за брак, каквото и да е. Симтал беше с низше потекло; каквито и връзки да е имала в миналото си, бяха тайни — пазени от всички, включително и от теб, както знаеш много добре. Мисля, че така е скрила детето. Някъде, където никой не би помислил да го потърси.
— Вече почти на три — каза Кол, отпусна гръб на стената и затвори очи. — Вече трябва да е на три годинки…
— Може би. Но по това време нямаше как да се разбере…
— Можехте да ми вземете кръв. След това Барук…
— Да бе, просто ти пускаме малко кръвчица някоя нощ, докато си се натряскал.
— Защо не?
— Защото, вол такъв, тогава не виждахме много смисъл в това!
— Вярно. Но вече от месеци вървя по правия път, Мурильо.
— Тогава го направи сам, Кол. Иди при Барук.
— И ще го направя. След като вече знам.
— Слушай, приятел. Познавал съм много пияници. Трезвен си от някакви си четири-пет месеца и си въобразяваш, че е вечност. Но аз виждам един, който все още бърше повърнатото от дрехите си. Един, който, ако го ритнеш отзад, ще се пльосне пак в калта. На твое място не бих бързал — много рано е…
— Разбрах. И не ви обвинявам за решението, Мурильо. С право сте били предпазливи. Но това, което аз виждам — което виждам сега, — е причина. Най-сетне една истинска причина да се стегна.
— Кол, надявам се, не си въобразяваш, че ще можеш просто така да влезеш в някоя къща, където са отгледали детето ти, и да си го отведеш…
— Защо не? То е мое.
— И си има едно местенце на полицата на камината, което го чака, нали?
— Мислиш, че не мога да отгледам едно дете?
— Не мисля, знам го, Кол. Но ако искаш да го направиш както трябва, можеш да плащаш, за да се отгледа и възпита добре, с възможности, каквито иначе няма да има.
— Таен благодетел. Хм. Би било… благородно.
— Хайде бъди честен: би било уместно, Кол. Нито благородно, нито героично.
— И ми се пишеш приятел!
— Да.
Кол въздъхна.
— Всъщност с пълно право, макар че не знам какво съм направил, за да заслужа такова приятелство.
— Тъй като не искам да те потискам повече, ще обсъдим този въпрос по-късно.
Тежките каменни врати на гробната камера рязко се отвориха.
