Кол се надигна от скамейката.
Рицарят на Смърт излезе в коридора и застана пред Мурильо.
— Донесете жената — заяви воинът. — Приготовленията свършиха.
Кол пристъпи до входа и надникна вътре. В здравия камък в центъра на пода беше изсечена широка дупка. Натрошеният камък беше струпан на купове до една от страничните стени. Изведнъж смразен, даруджистанецът възкликна:
— Дъх на Гуглата! Та това е саркофаг!
— Какво? — извика Мурильо и притича до Кол. Вторачи се в гробната яма, след което рязко се обърна към Рицаря. — Мхаби не е мъртва, глупако!
Безжизнените очи на воина се приковаха в него.
— Приготовленията свършиха.
Затъваше до глезените в прахта, вървеше по пустата земя и залиташе. Тундрата беше изчезнала, а с нея и ловците, демоничните й преследвачи, които толкова дълго я ужасяваха с близостта си. Заобикалящата я пустош, осъзна тя, беше много по-плашеща. Нямаше я меката трева под нозете й, нямаше го дъхавия прохладен вятър. Бръмчащите рояци черни мухи ги нямаше, жадните спътници, така нетърпеливи да се нахранят с плътта й — въпреки че все още я полазваха тръпки по гърба, сякаш нещо или някой бе оцелял сред пустошта.
А силите й вече отслабваха, младите й мускули поддаваха по някакъв необясним начин. Не просто умора, а някакво неумолимо разпадане. Започваше сякаш да губи целостта си и осъзнаването на това бе най-ужасно от всичко.
Небето над главата й беше безцветно, лишено и от облаци, и от слънце, и същевременно някак смътно осветено от невидим източник. Изглеждаше невъзможно далечно — да се вгледа задълго нагоре означаваше да полудее, умът й да изтръпне пред невъзможността да разбере какво виждат очите й.
Продължи да залита напред. Нищо нямаше, което да очертае хоризонта във всички посоки. Все едно че обикаляше в кръг, макар че ако беше така, кръгът трябваше да е огромен, защото все още не беше пресичала собствената си диря. Никаква определена посока нямаше за пътуването на духа й; нито имаше воля да се опита да определи такава посока в този ужасен пейзаж на съня, дори да знаеше как.
Дробовете я боляха. Скоро, беше сигурна в това, самата тя щеше да започне да се разпада, младото й тяло щеше да бъде надвито по начин, съвсем противоположен на всичко, от което се беше бояла толкова дълго. Нямаше да бъде разкъсана от вълци. Вълците ги нямаше. Не, тя вече съзнаваше, че нищо не е такова, каквото беше изглеждало — всичко беше станало по-различно, беше се превърнало в нещо тайнствено, някаква загадка, която тепърва й предстоеше да разгадае. А вече беше твърде късно. Забвението беше дошло за нея.
Бездната, която бе виждала в кошмарите си толкова дълго, беше място на хаос, на трескаво пиршество с изстрадали души, на мътни спомени, откъснати и понесени от бурни ветрове. Навярно онези видения бяха продукт на собствения й ум, в края на краищата. Истинската бездна беше това, което виждаше тепърва, отвсякъде, във всички посоки…
Нещо наруши плоската линия на хоризонта, нещо чудовищно и присвито, зверско, вдясно от нея. Допреди миг го нямаше там.
А може би го беше имало. Може би самият свят се беше присвил и крехките й стъпки бяха разбулили онова, което се простираше отвъд земната извивка.
Тя простена, обзета от внезапен ужас, краката й се насочиха право към привидението.
То видимо ставаше все по-голямо с всяка крачка, която тя правеше, издуваше се ужасяващо, докато не покри една трета от небето. Нашарено с розови резки, оголени кости, издигащи се извити нагоре, всяко ребро покрито с белези, чворесто и с грозни израстъци, втвърдени и калцирани, с порести възли, пукнатини и цепнатини. Между всяка кост — кожа, изпъната и скриваща онова, което е отвътре. Кръвоносни съдове се изпъваха по кожата и пулсираха като червени мълнии, просветваха и гаснеха пред очите й.
За това нещо бурята на живота отминаваше. За него, както и за нея.
— Мое ли си ти? — хрипливо попита тя, когато стигна на двайсетина крачки от ужасната мъртвешка клетка от кости и кожа. — Моето ли сърце бие вътре в теб? И се забавя с всеки удар? Аз ли съм това?
Изведнъж я заля вълна от чувства, чувства, които не бяха нейни, а идеха от онова, което се криеше зад чудовищния гръден кош. Страдание. Смазваща болка.
Искаше да побегне.
Но то я усещаше. Настояваше да остане.
Да се приближи.
Достатъчно, за да посегне.
Да докосне.
Мхаби изпищя. Беше сред облак прах, който заслепяваше очите й, изведнъж беше паднала на колене, усещаше се като разкъсана — духът й, всеки неин инстинкт да оцелее се надигаше за сетен път. Да устои на призива. Да избяга.
Ала не можеше да помръдне.
И тогава силата се пресегна.
И задърпа.
А земята под нея се отмести, килна се на една страна. Прахта се превърна в стъкло.
На ръце и колене, тя вдигна глава и погледна през замъглените си очи сцената пред себе си.
Ребрата не бяха вече ребра. Бяха крака.
И кожата не беше кожа. Беше паяжина.
И тя се плъзгаше.
23.
Ако Черните моранти бяха словоохотлив народ, историята на Туист Достижителя щеше да е добре известна. А в случай, че беше известна, от първото упоменаване за него след съюзяването с Малазанската империя, участието му в Дженабакъзките кампании на същата тази империя, както и животът му в самата Морантска хегемония, то човек не би могъл да не предположи, че тази история ще се окаже достойна за много легенди.
Планините на привидението се издигаха тъмни и огромни, затулваха звездите на запад. Отпуснала гръб на дебелия корен на едно паднало дърво, Пикър придърпа плътно наметалото си. Вляво далечните крепостни стени на Сетта очертаваха черна разядена линия от другата страна на огряната от звездите река. Градът се беше оказал по-близо до планинските хребети и реката, отколкото показваха картите, и това беше добре.
Погледът й бе прикован в пътеката, напрегнат, за да забележи и най-смътното движение. Дъждът поне беше престанал, но пък мъглата бе започнала да се сгъстява. Тя се вслуша в капещата от клоните вода.
Нечий ботуш зашляпа в мъхнатата кал и изстърга в гранита. Пикър се обърна, кимна и погледът й отново се върна на пътеката.
— Ще изчакаме още — промърмори капитан Паран. — Имат да покрият доста разстояние.
— Да — съгласи се Пикър. — Само Бленд може да тича бързо, сър. Очите й са като на котка.
— Дано да не ги остави много назад.
— Няма. — „Само да го направи тя…“
