съкрушено при щурма срещу Корал. Както и Бруд, и неговите риви. Нещо повече, Белоликите ще бъдат премазани — те нямат нужната дисциплина за такава война. Ще ги унищожа всички. А теб ще нахраня с късове от плътта на Дужек Едноръкия — не би имал нищо против отново да хапнеш малко месце, нали? Нещо, което е било… повърнато. Нали?
Ток не отвърна нищо, въпреки че стомахът му се сви от неутолим глад.
Пророкът се наведе и опря пръст в слепоочието му.
— Колко е лесно да те прекърша. Всички твои вери. Една по една. Почти прекалено лесно. Единственото спасение, на което можеш да се надяваш, е моето, Ток-младши. Вече разбираш това, нали?
— Да.
— Много добре. Моли се тогава да има някаква милост в душата ми. Вярно, аз сам все още не съм намерил такава, макар да признавам, не съм я и търсил много. Но може би съществува. На това се уповавай, приятелю.
— Да.
Пророкът се изправи.
— Чух риданията на моята майка. Върни го, сиърдомин.
— Както заповядате, Святи.
Две силни ръце обгърнаха Ток-младши и го надигнаха от студения под.
Изнесоха го от залата. В коридора сиърдоминът спря.
— Ток, чуй ме, моля те. Тя е прикована долу и не може да стигне навсякъде. Чуй. Ще те оставя извън обхвата й. Ще донеса храна, вода, одеяла — Пророкът няма да обърне много внимание на виковете й, защото напоследък тя непрекъснато вика. Нито ще рови в ума й — в момента го занимават много по-важни въпроси.
— Той ще заповяда да те изядат, сиърдомин.
— Отдавна съм изяден, малазанецо.
— Съжалявам.
Мъжът, който го носеше, помълча дълго, а когато отново проговори, гласът му беше прекършен.
— Ти… ти ми предлагаш състрадание. Бездната да ме вземе дано, Ток, съкрушен съм. Позволи ми, моля те, този малък жест…
— С благодарност, сиърдомин.
— Благодаря.
Тръгна отново.
Ток заговори:
— Кажи ми, сиърдомин, ледът все още ли е стиснал морето?
— Не и на левга оттук, Ток. Някакво неочаквано обръщане на теченията разчисти пристанището. Но бурите продължават да бушуват над залива, а ледените планини зад него все още тътнат и се блъскат като десетки хиляди побеснели демони. Не можеш ли да го чуеш?
— Не.
— Да, признавам, оттук е смътно. Но от платформата на кулата е истински ад.
— Аз… помня вятъра…
— Той вече не стига до нас. Поредната прищявка, за която поне съм благодарен.
— В пещерата на Майката няма вятър — каза Ток.
Пращеше дърво и болезненият звук разтърсваше целия къс на Мекрос. Лейди Енви се изкачваше по уличката — тя изведнъж беше станала по-стръмна и каменната настилка под краката й беше хлъзгава от скрежа. Тя изсъска ядосано, привлече от един лабиринт и прелетя до стоящата на самия ръб Ланас Тог.
Т’лан Имасс дори не се поклащаше на рискованото си място. Вятърът плющеше в разкъсаните ивици кожа и развяваше бялата й като кост дълга коса. Мечовете, които я бяха пронизали, блестяха от скрежа.
Щом стигна до нея, лейди Енви тутакси видя кой е източникът на ужасните режещи звуци. Един огромен леден къс се беше сблъскал с тях и сега стържеше по основата сред кипналата черна вода и пръскащите се парчета лед.
— Горката аз — измърмори лейди Енви. — Изглежда, ни тласка на запад.
— Но все пак се приближаваме към сушата — отвърна Ланас Тог. — И това е достатъчно.
— На двайсет левги от Корал по този курс, и всичко това — пустош, стига спомените ми за картата на региона да са точни. Толкова се бях уморила от вървене, уви. Ти успя ли да разгледаш обиталището ни? Като изключим наклонения под и тревожните гледки от прозорците, е направо разкошно. Не мога да понасям неудобствата, знаеш ли.
Т’лан Имасс не й отвърна — продължи да се взира на северозапад.
— Всички сте еднакви — изсумтя лейди Енви. — Няколко седмици ми трябваха, докато предразположа Туул към разговор.
— Това име вече го споменахте. Кой е Туул?
— Онос Т’уулан, Първият меч. Последния път, когато го видях, беше по-закъсал и от теб, скъпа, тъй че и за теб все още има надежда.
— Онос Т’уулан. Виждала съм го само веднъж.
— На Първия събор, несъмнено.
— Да. Той се изказа против ритуала.
— И ти, естествено, го мразиш.
Т’лан Имасс не отговори веднага. Съоръжението под тях изведнъж изскърца дивашки, техният край рязко потъна, щом леденият къс се изтръгна, и после отново се надигна. Ланас Тог дори не трепна.
— Да го мразя? Не. Възразих му, разбира се. Всички го направихме и той се примири. Убеждението е всеобщо.
Лейди Енви изчака за уточнение, след което скръсти ръце и попита:
— Кое?
— Че истината се доказва с тежестта на броя. Че щом повечето са убедени, че нещо е правилно, трябва да е така. Когато видя отново Онос Т’уулан, ще му кажа: правият беше ти.
— Не мисля, че той таи злоба, Ланас Тог. Предполагам, че това го прави уникален сред Т’лан Имасс, нали?
— Той е Първият меч.
— Имах и още един, също толкова обезсърчителен разговор с Мок. Чудех се, виждаш ли, защо той и братята му все още не са те предизвикали на двубой. И Сену, и Турули се биха с Туул — и загубиха. Мок беше следващият. Излиза, че сегюле избягват да се бият с жени, освен ако не са нападнати. Тъй че, приеми го като предупреждение един вид. Не ги нападай.
— Нямам причина да го правя, лейди Енви. Но ако намеря…
— Добре, ще бъда по-пряма. Туул беше доста притеснен от Сену и Турули. Срещу Мок беше, да речем, наравно. По-силна ли си от Първия меч, Ланас Тог? Ако наистина държиш да стигнеш до Втория сбор цяла- целеничка и да си предадеш съобщението, прояви малко сдържаност.
Ланас Тог сви рамене и желязото изстърга в костите.
Лейди Енви въздъхна.
— Интересно, кое е по-потискащо? Опитът да поведа цивилизован разговор с теб и тримата сегюле или да се взирам в страдалческите очи на един вълк? Не мога дори да коментирам настроението на Гарат, този звяр, изглежда, още ми е сърдит.
— Ай се е пробудила — каза Ланас Тог.
— Знам, знам, и честно казано, сърцето ми плаче за нея, или поне за нещастната богиня, която обитава в нея. Но пък те и двете заслужават няколко сълзи, нали? Цяла вечност в самота. За ай едва ли е било особено забавно в края на краищата.
Т’лан Имасс извърна глава.
— Кой е дарил звяра с такъв жесток дар?
Лейди Енви сви рамене и се усмихна с радост пред възможността да върне такъв жест.
