— Един мой заблуден близък, който си въобрази, че е добър. Е, добре, този отговор беше може би твърде опростен. Брат ми беше намерил богинята ужасно пострадала от Падането и му трябваше топлокръвно място, където да прибере духа й, за да може да се изцери. Случайност. Глутницата на ай беше загинала, а самата тя беше твърде млада, за да оцелее при нормални обстоятелства. Още по-лошо, беше единствената останала на целия континент.
— Вашият брат е имал погрешен усет за милост, лейди Енви.
— Съгласна съм. Между нас с теб има нещо общо, изглежда! Колко чудесно!
След миг изгледа замислено Т’лан Имасс и въздъхна.
— О, колко тъжна се оказа тази истина.
Ланас Тог все така гледаше на северозапад.
— Повечето истини са такива.
— Е! — Лейди Енви заоправя косата си. — Мисля да сляза долу и да се повгледам малко в две скръбни вълчи очи. Просто за да си подобря настроението, разбираш ли. Знаеш ли, Туул поне имаше чувство за хумор.
— Той е Първият меч.
Лейди Енви измърмори нещо под нос и се запъти обратно по уличката — стъпваше леко с чехлите си по заледените камъни. Спря чак когато стигна до входа на къщата.
— О! Това беше доста забавно. По свой начин. Хм! Колко необичайно!
Старата подскачаше гневно насам-натам. Бруд стоеше и гледаше замислено Великия гарван. В другия край беше Корлат, а на няколко крачки зад нея — Каллор. Походната колона на армията се точеше в широки редици вляво от тях по високия път, а вдясно, на две хиляди крачки, с грохот се носеше стадото на бедерините.
Животните бяха понамалели, забеляза Корлат. Прехвърлянето беше отнело стотици.
Старата изграчи пронизително и отново привлече вниманието й.
Беше разперила криле и бе спряла точно пред бойния главатар.
— Така и не схващаш важността на това! Глупак! Вол! Къде е Аномандър Рейк? Кажи ми! Трябва да говоря с него — да го предупредя…
— За какво? — попита Бруд. — Че няколкостотин кондора са ви подгонили?
— Неведома магия се крие в тези ненавистни лешояди! Нарочно ни държаха настрана, безмозъчен разбойник такъв!
— От околностите на Корал — сухо отбеляза Каллор. — Ние едва-що наближихме Лест, стара вещице. Едно по едно.
— Тъпак! Да не мислиш, че те си седят кротко на задниците! Те се подготвят…
— Много ясно, че се подготвят — провлече Каллор и й се озъби. — Какво от това?
— Какво е станало с Лунния къс? Знаем какво планираше Рейк — успял ли е? Не мога да стигна дотам! Не мога да стигна до него! Къде е Лунният къс?
Никой не отвърна.
Старата килна глава на една страна и ги изгледа един по един.
— Знаете по-малко и от мен! Нали! И това перчене! С нас е свършено! — Тя се обърна и бляскавите й черни очи се приковаха в Корлат. — Твоят Господар се е провалил, нали? И е отвел със себе си три четвърти от Тайст Андий! Ще стигнат ли силите ви, Корлат? Ще можете ли да…
— Млъкни де — избоботи Бруд. — Помолихме те да ни кажеш за малазанците, а не да ни изреждаш страховете си.
— Малазанците? Те продължават! Какво друго да правят? Безкрайни фургони по пътя, прах навсякъде. Приближават се към Сетта, който е пълна пустош, ако не се броят изсушените от слънцето трупове!
— Бързо се придвижват значи — изсумтя Каллор. — Интересно, защо са се разбързали толкова? Тук има някаква измама, главатарю.
Бруд се навъси и скръсти ръце.
— Чу птицата, Каллор. Малазанците продължават. По-бързо, отколкото очаквахме, вярно, но това е всичко.
— Лицемерничиш — процеди Каллор.
Бруд вдигна пренебрежително рамене и отново се обърна към Великия гарван.
— Накарай децата си да ги държат под око. Колкото до положението при Корал, ще се безпокоим за това, когато наближим Маврик и обединим войските си. Накрая, що се отнася до твоя господар Аномандър Рейк, имай вяра.
— На вярата ли залагате за успеха си? Безумие! Трябва да се подготвим за най-лошото!
Вниманието на Корлат отново се разсея. Напоследък й се случваше често. Беше забравила какво може да причини любовта, докато сплита корените си в душата, докато дърпа и притегля мислите, а страстта зрее като изкусителен плод. Усещаше само живината й, крепнеща вътре в нея и завладяваща я изцяло.
Опасенията за нейния Господар и за ближните й изглеждаха почти несъществени. Ако наистина се наложеше, щеше да посегне към своя лабиринт, да стигне до него по пътищата на Куралд Галайн. Но не изпитваше някаква спешна потребност да го направи. Тази война щеше да намери собствения си път.
Всичките й желания се свеждаха до очите на един мъж. Смъртен, благороден и доблестен. Мъж, отдавна преживял младостта си, с душа, покрита с белези от стари рани… но й я беше поднесъл.
Почти невъзможно за вярване.
Спомни си как го видя за първи път отблизо. Стоеше с мхаби и Силвърфокс, хванала ръката на детето. Той бе дошъл, за да участва в преговорите на страната на Дужек. Войник, чието име вече знаеше — вдъхващ страх противник, чиято тактическа прозорливост многократно бе надвивала Бруд въпреки неизгодната позиция на зле снабдените и числено отслабнали сили на Малазан.
Още тогава беше магнит за очите й.
И не само за нея, беше разбрала тя. Господарят й го беше нарекъл приятел. Този рядък жест все още караше дъха й да секва. Аномандър Рейк, откакто го познаваше, беше признал само един човек за свой приятел, и той беше Каладън Бруд. А между тези двама мъже лежаха хиляди години споделен опит, съюз, който никога не бе нарушаван. Безбройни сблъсъци, да, но нито веднъж окончателна, невъзвратима раздяла.
Ключът към това, и Корлат го разбираше много добре, бе в старанието им да се държат на почтително разстояние един от друг.
Беше убедена, че е връзка, която никога няма да се прекъсне. И от нея след столетия се бе породило приятелството.
Но Рейк бе видял Уискиджак само няколко пъти. Бяха провели разговори с неизвестен за нея характер. И това се беше оказало достатъчно.
„Нещо у всеки от тях ги е направило духовно близки. Не можеш да стигнеш лесно до Аномандър Рейк, не можеш да го докоснеш дори — не и истинската му същност. Никога не съм знаела какво се таи зад очите на моя Господар. Долавяла съм само колко огромно е — но не и аромата на всичко, което съдържа.“
„Но Уискиджак — моят скъп смъртен любим — макар и да не мога да видя всичко, което е у него, виждам цената на сдържаността му. Виждам кървенето, но не и раната. И виждам силата му — дори последния път, когато беше толкова уморен…“
Точно на юг вече се виждаха древните стени на Лест. Нямаше никакви следи от възстановителни работи след панионското завоевание. Над града не се виеше дим, нямаше никакви птици. Ривските съгледвачи бяха донесли, че там нямало нищо освен пръснати по улицата овъглени кости. Някога Лест беше прочут със своите тучни градини, но акведуктът бе разрушен, а след това пожарът беше помел целия град — дори от толкова далече Корлат можеше да види саждите, покриващи крепостните стени.
— Опустошение! — изграчи тъжно Старата. — Това е приказката пред нас. По целия път, чак до Маврик. Докато нашият съюз се разпада пред очите ни.
— Нищо подобно няма! — избоботи намръщен Бруд.
— О? А Силвърфокс къде е? Какво се е случило с мхаби? Защо Сивите мечове и легионът на Трейк маршируват толкова назад след нас? Защо малазанците толкова бързаха да се отделят от нас? А сега изчезнаха и Аномандър Рейк, и Лунният къс! Тайст Андий…
