Трясъците отвън се приближаваха. След тях — гласове, отчаяни ревове от другата страна на стените… по някакъв коридор навярно. Трясък на мечове, писъци и хъхрене от разпрано гърло, дрънчене на броня.
Ток извърна глава… и видя нещо в тъмното. Огромно, изпънато в невидимите окови, съществото запищя пронизително и несекващо. Ръцете, увенчани с дълги нокти, се протягаха умолително напред, то посягаше за…
„За мен.“
Сива светлина проблесна в килията и за миг очерта чудовищното, покрито с тлъстини влечуго, оковано срещу Ток, с очи, лъснали от ужас. Камъкът на един разтег от чудовището беше целият надраскан с дълбоки жлебове, безумен кошмар, събудил ужаса на малазанеца… защото беше кошмар, който съзнаваше в самия себе си.
„Тя… тя е моята душа…“
Пророкът се бе появил пред него. Движенията му бяха отчаяни и накъсани — старческото тяло, в което се беше вселил джагът, се разпадаше — и мърмореше заклинание, докато пристъпваше, без да обръща внимание на Ток, към Матроната. Към Майката.
Огромният звяр се присви, притисна се до стената и задраска с нокти по камъните. Врясъците му заотекваха от стените на камерата.
Пророкът държеше нещо в ръцете си, нещо белезникаво, гладко и издължено — яйце, но не птиче яйце. Яйце от гущер, прошарено със сива магия.
Магия, която се лепеше с всяка дума от песента на Пророка.
Ток видя как нещо изригна от тялото на Матроната, блясък на сила, която се опита да се устреми нагоре…
… но беше впримчена в сивата паяжина; впримчена и всмукана след това в яйцето в ръцете на Пророка.
Писъците на Матроната изведнъж секнаха. Тя се отпусна и заскимтя безумно.
В изтръпналата тишина Ток вече съвсем ясно чуваше шумовете от битката в коридора отвън. Все по- близо.
Пророкът, стиснал Финнест, се обърна рязко и се вторачи в Ток. Джагътската усмивка разцепи сухите устни на трупа.
— Ще се върнем — прошепна той.
Магията разцъфна отново, тежките вериги издрънчаха на пода и тъмнината се върна.
И Ток разбра, че е сам в килията. Пророкът беше отнел силата на Майката, след което беше взел и нея.
Вълкът се замята в гърдите му, забиваше болезнени жила в потрошените му, зараснали уродливо ръце и крака. Копнееше да нададе своя вой, своя зов към любима и ближни. Ала не можеше да вдиша…
„Не може да вдиша. Умира. Градушката, онези жестоки дарове, те нищо не означават. С мен, с фаталния избор на бога, двамата умираме…“
Шумовете от битката бяха секнали. Ток чу как изщракаха железни лостове, един след друг. Чу как издрънча метал върху камъните.
После някой се наведе над него. Една ръка, само от груба кост и жили, докосна челото му.
Малазанецът не виждаше нищо. Нямаше никаква светлина. Но ръката беше хладна и лека.
— Гугла? Дошъл си за нас значи? — Думите прозвучаха ясно в ума му, но излязоха неразбираемо — и той разбра, че си е изгубил езика.
— Ах, приятелю — изхриптя фигурата. — Аз съм, Онос Т’уулан, някога от клана Тарад, от Логрос Т’лан Имасс, но вече брат на Ейрал Файъл, на Ток-младши.
„Брат.“
Две съсухрени ръце го взеха в прегръдката си и го вдигнаха.
— И сега си тръгваме, мой малък братко.
„Тръгваме си?“
Пикър изгледа накриво пролома в стената. Перченето зад прокламацията й, че ще последват Т’лан Имасс в цитаделата, се беше изпарило с бързото връщане към предпазливостта, след като крепостта се открои преди очите им. Беше подложена на яростен щурм и онова, което бе нахлуло в цитаделата, здраво беше разритало гнездото стършели.
К’Чаин Че’Малле трополяха из каменния двор. Магически взривове разтърсваха цялата сграда. Урдомани и беклити тичаха по стените. Сиви мълнии прорязваха небето на юг. Зад тях, изпълнил небето над залива, се носеше огромен буреносен облак и светкавиците трещяха в черните му недра.
Пикър погледна през рамо жалките си бойци. Бяха загубили тримата тежко ранени войници, както беше очаквала. Нито един от Подпалвачите на мостове, присвити от другата страна на загърнатата в пушеци улица, не беше пощаден — виждаше твърде много петна от кръв по покритите със сажди униформи зад себе си.
На северозапад шумовете на битката продължаваха, все по-близо. Пикър знаеше, че Дужек ще се опита да стигне до цитаделата, стига да беше възможно. Но според това, което чуваше, явно го изтласкваха назад, улица след улица.
Гамбитът се беше провалил.
„С което оставаме сами за себе си.“
— К’Чаин Че’Малле! — изсъска зад гърба й един от войниците. — Идва зад нас!
— Е, това решава нещата — промърмори Пикър. — Бегом към пролома на Хедж!
Мостоваците затичаха през осеяната с отломки улица.
Бленд първа успя да издращи по развалините на кулата. Зад нея се виждаше порутена сграда — бяха останали три стени и половината от покрива. Вътре беше прашно и тъмно, с някакъв вход вляво на отсрещната стена на помещението.
Пикър скочи от рухналите каменни блокове, плъзна се по пода, блъсна се в Бленд и изруга. Двете оплетоха крака.
— Проклятие, Бленд…
— Шшт. Стражи…
Прекъсна ги трети глас.
— Пикър! Лейтенант!
Докато Мостоваците се събираха зад нея, тя се надигна и видя Хедж, Блупърл и още седем души — от онези, които се бяха качили с арбалетите на стената — да излизат от сенките.
— Опитахме се да се върнем при вас, но…
— Все едно, Хедж. — Пикър махна с ръка и се изправи. — Вашето си го отиграхте добре, вярвай ми…
Хедж държеше една „проклетия“. Вдигна я и се ухили.
— Запазих си една…
— Да е минавал оттук един Т’лан Имасс?
— Да. Побеснял беше, кучият му син. Ни наляво погледна, ни надясно — отпраши направо към цитаделата…
Един от мостоваците отзад извика:
— Зад нас идва К’Чаин Че’Малле!
— През вратата ей там! — изрева Хедж. — Разчисти пътя, тъпаци! Откога го чакам това…
Пикър затика войниците към задната стена.
Сапьорът изпълзя назад към дупката.
Последвалите събития се изсипаха в ума на Пикър като лавина…
Бленд я стисна за рамото и я тласна към прага, през който войниците й вече се хвърляха презглава в онова, което беше отвъд. Пикър изруга, но ръцете на Бленд вече бяха на гърба й, бутнаха я с все сила. Пикър се обърна да изръмжи и видя над рамото на Бленд…
К’Чаин Че’Малле сякаш полетя над руините, надигнал двата меча.
Хедж погледна нагоре — и се озова на четири крачки от връхлитащото влечуго.
