— И вие.
Отделението хукна към капака.
Дужек повлече ранения войник към вратата и чак след това забеляза, че краката му останаха на земята — дирята кръв, тръгваща от двата отсечени крайника, засъхна още преди да го довлече до прага. Той пусна трупа и се опря изтощен на рамката.
К’Чаин Че’Малле се беше врязал в ротата само за десетина мига и въпреки че беше изгубил едната си ръка, изобщо не спря, а продължи на запад да потърси нова рота окаяни малазанци.
Елитната охрана на Дужек от унтанска тежка пехота лежеше посечена пред сградата, в която бяха натикали Върховния юмрук. Верни на клетвата си, бойците бяха дали живота си, за да го защитят. В момента обаче Дужек предпочиташе да се бяха провалили — или още по-добре, да бяха побягнали.
В сраженията от заранта с беклити, урдомани и сиърдомини, Воинството на Едноръкия се беше държало здраво. А когато се появиха десетина К’Чаин Че’Малле, морантските муниции — трошачки и подпалвачки — унищожиха първите Ловци на К’елл. Същата съдба сполетя втората вълна. Когато дойде третата, мунициите бяха на привършване и войниците започнаха да гинат с десетки. Петата и шестата вълна бяха посрещнати само с мечове и битката се превърна в касапница.
Дужек нямаше представа колко са останали от петте хиляди малазанци, докарани в града. Не допускаше, че все още съществува плътна отбрана. Битката се беше превърнала в лов. В прочистване на последните малазански гнезда на съпротива от К’Чаин Че’Малле.
Доскоро все още можеше да чува шумовете на битката — от рухващи стени и от магия може би — от цитаделата, въпреки че, след като си го помисли, май грешеше в това — тътенът идваше по-скоро от буреносния облак, изпълнил небето на юг: назъбените мълнии цепеха небето и се забиваха в морските вълни. Грохотът им вече надмогваше всички други звуци.
Зад него изтропаха ботуши. Дужек се обърна светкавично, с късия меч в ръката.
— Върховен юмрук!
— Коя рота, войник?
— Единадесета, сър — изпъшка жената. — Капитан Хареб изпрати отделение да ви потърси, Върховен юмрук. Останах само аз.
— Хареб още ли се държи?
— Да, сър. Събираме сувенири — парчета от К’Чаин Че’Малле.
— И как в името на Гуглата го правите това?
— Туист, сър. Той поведе последно ято и ни достави последните муниции — повечето острилки и трошачки, Върховен юмрук — но сапьорите къртят сгради при отстъплението ни, сриват тонове тухли и камъни върху проклетите гущери — моля за извинение, сър — върху Ловците.
— Къде е в момента ротата на Хареб?
— Близо е, Върховен юмрук. Елате с мен.
„Хареб, онзи благородник от Седемте града, дето непрекъснато се зъби. Богове, искам да го разцелувам този човек.“
Грънтъл тръгна към челото на легиона си и видя, че Щит-наковалня на Сивите мечове подкара коня си към него. Спряха се един срещу друг и жената дръпна юздите.
— Поздравявам ви, сър. — Под извитите навън широки набузници на шлема се виждаше само долната част на лицето й. — Готови сме да настъпим срещу врага — ще подкрепите ли фланга ни, сър?
Даруджистанецът отвърна намръщено:
— Не, Щит-наковалня.
Тя се поколеба, после кимна отривисто и хвана юздите.
— Както желаете, сър. Нищо позорно няма в това да откажеш едно самоубийство.
— Не ме разбрахте — прекъсна я Грънтъл. — Моят легион тръгва пръв, вие — след нас, колкото може по-близо. Ще препуснем по онзи мост и право срещу портата. Признавам, изглежда адски здрава, но все пак бихме могли да я разбием.
— Целта ни е да спасим Дужек Едноръкия, нали, Смъртни мечо?
— Да.
„И двамата знаем, че ще се провалим.“
Обърнаха се при звука на роговете и отсечения ритъм на малазанските барабани.
Знаменосецът — около него се вихреха златисти прашинки магия — изглежда, беше поел командването: офицерите се събираха около него. Щитовете се вдигаха плътно по фронтовата линия. Пики, дълги два човешки боя, се полюшваха като разлюляна от вятъра тръстика над войнишките редици — неприсъща колебливост, която му се стори обезпокоителна.
Артантос беше изпратил конник, който препускаше в галоп към Грънтъл и Щит-наковалня.
Малазанецът спря.
— Господа! Върховният маг Тайсхрен иска да знае намеренията ви!
Грънтъл се озъби.
— Тайсхрен значи? Първо да чуем неговите.
— Дужек, господа. К’Чаин Че’Малле трябва да бъдат разбити, портата превзета, удар по защитниците…
— А самият Върховен юмрук? — попита Щит-наковалня.
— По стените има магове. Тайсхрен ще се постарае да осуети намесата им. Орфантал и неговите Тайст Андий ще се опитат да ни помогнат при атаката ни срещу К’Чаин Че’Малле, както и шаманите на Белоликите.
— Уведомете Върховния маг — каза Щит-наковалня, — че Легионът на Трейк ще поведе щурма, с подкрепата на моя отряд.
Войникът отдаде чест и препусна обратно към малазанския фронт.
Грънтъл се обърна и огледа бойците си. За пореден път го удиви резултатът от дара на Бога на Лятото, изписан върху мрачните лица на капънците. „Като д’айвърс… само че обърнато. От много, към един — и такава сила!“ Бяха прекосили земята с бързината на летяща сянка. Грънтъл бе гледал света с очите на тигър — не, не просто на тигър, на безсмъртно същество с безгранична сила, грамада от мускули и кости, в която се беше побрал целият легион. Неговият легион. Слята и ужасяваща воля.
И сега те отново щяха да се превърнат в този звяр. Този път за да влязат в битка.
Неговият бог, изглежда, изпитваше особена омраза към тези К’Чаин Че’Малле, сякаш Трийч имаше да си разчиства стари сметки с тях. Хладнокръвният убиец бе отстъпил пред жаждата за кръв — това осъзнаване го обезпокои.
Погледът му пробяга към билото… спря се на Каладън Бруд и Корлат, която бавно се изправяше до него. Далечината не му попречи да види, че цялата е в кръв, да усети противната болка, която я прониза, отцеди се и я прониза отново.
„Лабиринтът на Бруд е пострадал, и ако е така, би трябвало и… — Обърна се рязко към Артантос — Върховния юмрук Тайсхрен — застанал пред малазанските полкове. — Разбирам цената, която плаща…“
— Щит-наковалня.
— Сър?
— Пазете се от маговете на стената.
След миг Смъртният меч и неговият легион вече бяха едно, мускули и кости се сляха, самоличностите — самият им живот — бяха пометени от потопа на животинска ярост.
Жълто-кафяв вихър, кипнал и понесъл се с устрем.
К’Чаин Че’Малле надигнаха мечовете си. И не отстъпиха.
„Отново. Правили сме го вече веднъж — не, не ние. Нашият бог. Разкъсването на мъртвата плът… плискащата се кръв… кръв… о, Гугла…“
Куралд Галайн. Мракът на душата й, потекъл навън, изпълнил крайниците й, завихрил се, за да погълне всичките й сетива — утехата на забравата. Корлат стоеше с гръб към трите безжизнени тела на хълма,
