Което продължаваше да я зове, да я вика отчаяно, с жестока настойчивост.
Да посегне.
Да докосне отвратителната мъртвешка преграда.
Мхаби изведнъж замръзна на място, някаква огромна, невидима тежест я притисна към земята.
Нещо се беше случило.
Земята под нея се заогъва, мълнии засвяткаха през трупащия се мрак на забвението, въздухът изведнъж се нажежи. Далечен тътен…
Тя се сви на кълбо, натисна с едната ръка и успя да се обърне по гръб. Вдиша хрипливо с пресъхналите си дробове и се взря…
Ръката го държеше. Итковиан започна да разбира. Зад спомените чакаше болката, чакаше всичко, което бе дошъл да поеме. Отвъд спомените, опрощението беше неговият ответен дар — стига само да оцелееше…
Ръката го водеше. През свят, разгръщащ се в нечий ум. Но той крачеше през него като великан и същинската земя оставаше далече под него.
Смъртни, пръсни тези спомени. Освободи ги, за да напоят земята с дара на този сезон. Към земята, смъртни — чрез теб те могат да върнат живот на една умираща, опустошена земя.
Моля те. Трябва да разбереш. Мястото на спомените е в пръстта, в камъка, във вятъра. Те са незримият смисъл на земята, онзи, който трогва душите на всички, които искат да го погледнат — да го погледнат истински. Докосване, смътен шепот, старо, почти заглъхнало ехо — към което смъртният живот добавя своето.
Напои този сънен пейзаж, смъртни.
И знай това. Ние коленичим пред теб. Смълчани в сърцата си пред това, което ни предлагаш, което предлагаш на самия себе си.
Ти си Итковиан и си готов да прегърнеш Т’лан Имасс.
Разпилей тези спомени — поплачи за нас, смъртни…
Тежък, настръхнал черен облак, затулил доскорошния безформен, безцветен и невъзможно далечен купол — разширява се с тътен и изпълва цялото небе, повлича тъмната си пелена през издутата дъга. Пурпурни мълнии засвяткаха от хоризонт към хоризонт.
Загледа се в падащия, спускащия се стремглаво надолу… дъжд… не, градушка…
Градът удари. Барабанен тътен по земята, звукът изпълни ушите й… все по-близо…
И я помете.
Мхаби изпищя и вдигна ръце нагоре.
Всеки удар бе като взрив. Бе нещо повече от замръзнал дъжд.
Живот. Древен, отдавна забравен живот.
И спомени…
Валяха спомени.
Болката беше непоносима…
После секна за миг, една сянка се плъзна над нея, близо, фигура, присвита под трополящите късове лед. Топла, мека длан на челото й, глас…
— Не остана много, мило момиче. Тази буря — неочаквана… — гласът прекъсна, изохка под усилилата се градушка — и все пак… чудесно. Но ти не бива да спираш сега. Ето, Круппе ще ти помогне…
Заслони я колкото можа от ледените парчета и я повлече напред, все по-близо…
Силвърфокс се скиташе. Изгубена, почти заслепена от несекващите сълзи. Онова, което бе започнала като дете, на една отдавна забравена гробна могила край град Пейл — онова, което бе започнала така отдавна — сега изглеждаше жалко.
Беше се отрекла от Т’лан Имасс.
Беше изоставила Т’лан Ай.
Но само за малко — или така поне беше искала. За кратък срок, в който щеше да сътвори свят, който да ги очаква. Духовете, които беше събрала, духове, които щяха да служат на древния народ, да станат техни богове — беше решила да ги накара да донесат изцеление на Т’лан Имасс, на техните безутешни души.
Свят, където майка й щеше отново да е млада.
Свят на сънища, дар от К’рул. Дар от даруджистанеца, Круппе.
Дар на обич, заради всичко, което беше отнела от майка си.
Но Т’лан Ай й бяха обърнали гръб, мълчаха и не отвръщаха на отчаяния й зов — а сега и Уискиджак беше мъртъв. Двете морски пехотинки, жените, от чието неотклонно присъствие беше започнала да зависи — повече, отколкото самите те можеха да разберат. Две жени, убити, за да защитят нея.
Уискиджак. Всичко, което беше Татърсейл в нея, ридаеше с неутешима скръб. И на него беше обърнала гръб. Но той бе излязъл на пътя на Каллор.
Беше го направил, защото бе останал мъжът, какъвто винаги е бил.
А сега беше изгубила и Т’лан Имасс. Човекът, Итковиан, смъртният, Щит-наковалня без бог, който бе поел в себе си избитите хиляди на Капустан — той беше разтворил ръцете си…
„Не можеш да поемеш болката на Т’лан Имасс. Ако твоят бог все още беше с теб, щеше да ти откаже тази мисъл. Не можеш. Твърде много са. А ти, ти си само човек — сам — не можеш да поемеш бремето им. Невъзможно е.“
„Съкрушително храбър си.“
„Но е невъзможно.“
„Ах, Итковиан…“
Храбростта я беше надвила, но не собствената й — нейната храброст не беше силна — не, храбростта на тези около нея. Отвсякъде — Кол и Мурильо с тяхното погрешно чувство за чест, които бяха отвлекли майка й и сега несъмнено бдяха над нея, докато бавно издъхва. Уискиджак и двете пехотинки, Итковиан. И дори Тайсхрен, който се беше разкъсал, за да отприщи лабиринта си и да прогони Каллор. Необикновена, толкова погрешна и трагично подвеждаща храброст…
„Аз съм Найтчил, Древна богиня. Аз съм Белурдан, теломенецът, Трошача на черепи. Аз съм Татърсейл, която някога беше смъртна. И съм Силвърфокс, превъплътената Хвърлячка на кости, Призовницата на Т’лан.“
„А бях победена.“
„От смъртни…“
Небесата натежаха. Тя погледна нагоре. С разширени, невярващи очи…
Вълкът се мяташе, блъскаше се в костените решетки на клетката си — клетката му…
„… моите ребра. Затворен. Умиращ…“
„А тази болка е и моя.“
Гърдите му горяха в огън, болката беше непоносима, взривяваше го, идваше сякаш някъде отвън, покриваше с язви кожата, изпъната над ребрата му…
… и в същото време не се усилваше, а сякаш заглъхваше, сякаш с всяка нова рана му поднасяха нещо, някакъв дар…
„Дар? Това страдание? Как — какво е то? Какво идва към мен?“
Старо. Толкова старо. Горчиво-сладки, забравени мигове на почуда, на радост, на скръб — буря от спомени, не негови — толкова много, идват като късове лед и се топят с мигновения сблъсък — усещаше плътта си изтръпнала под несекващия порой…
… Изведнъж бе отхвърлен назад…
Примига в тъмното. Единственото му око беше толкова сляпо, колкото и другото — онова, което беше загубил при Пейл. Нещо туптеше в ушите му. След това — звук. Писък, подът и стените се тресяха, дрънчаха вериги, от ниския таван се сипеше прах. „Кой? Какво?“
Нокти задраха в каменния под до главата му, трескаво, жадно.
„Протягат се. Иска ме. Кое? Какво съм за него?“
