закачи за нещо…
Уискиджак видя момента. Понесе се напред и замахна, изпъна цялата си ръка и измести тежестта на предния си крак…
И той се огъна.
Тя видя как костта се хлъзна навън през облеченото в кожа бедро. Видя болката на лицето на любимия си, видя как внезапно осъзна…
Огромният меч на Каллор се заби в гърдите му, хлъзна се между ребрата и прониза сърце и дробове.
Уискиджак издъхна на острието — животът изтече от очите му, които се спряха за миг на Корлат, зареяха се и угаснаха.
Каллор изтръгна оръжието си.
И изведнъж се присви, пронизан от две железни стрели. Магията запълзя около железните пръчки и ги разсипа. Швирна кръв. Обезумял, Каллор надигна отново меча си срещу двете настъпващи пехотинки.
Жените бяха превъзходни. Биеха се като едно същество.
Но мъжът, с когото се биеха…
Смъртен писък — пехотинката отдясно залитна сред поток кръв, посегна да задържи развиващите се, изсипващи се от разпрания й корем черва и рухна на земята. Покритата й с шлем глава отхвърча от раменете й още преди коленете й да опрат земята.
Другата връхлетя срещу Каллор и мечът посече високо към лицето му.
Стъпка встрани, посичане отдолу, ръката отхвърча…
Но пехотинката вече бе замахнала с лявата ръка и дългият й нож се заби с все сила през ризницата в корема на Каллор.
Острието на меча му се вряза в гърлото й. Тя се завъртя рязко, цялата в кръв, и се строполи.
Задъхан, древният воин залитна назад и от разпрания му корем швирна жълтеникава кръв.
— Оковани! — изкрещя той. — Изцери ме!
„Горещ… лабиринт…“
„… не хаотичен… къде?“
Стегната като възел златиста вълна се стовари върху Каллор и го погълна в бесния си огън. Той изкрещя, полетя назад, затъркаля се и вълната го подгони, прониза го и го повали на земята сред кървави пръски.
Втора вълна се затъркаля към него, нажежена като зноя на слънцето…
Лабиринтът, който се разтвори около Каллор, бе като мръсно петно, грозен и мръсен процеп във въздуха… профуча около него… и той изчезна.
Златната магия потрепери и се разсипа.
„Не… такъв контрол. Кой?“
Тялото й беше престанало да се гърчи в спазми. Беше вече изтръпнало и някак странно отчуждено. Кръв бе напълнила едното й око. Трябваше да не спира да мига, за да го прочисти. Лежеше на земята, най- сетне осъзна тя. Каллор я беше ударил…
Някой коленичи до нея, една мека и топла длан я погали по бузата.
— Аз съм, Силвърфокс. Идва помощ…
Тайст Андий се помъчи да вдигне ръка, да направи някакъв жест към Уискиджак, но желанието си остана само в ума й, закръжи бясно, и тя разбра по мекия допир на влажната трева под дланта й, че ръката й няма да се подчини.
— Корлат! Погледни ме. Моля те. Бруд идва — и виждам един черен дракон, лети насам от запад — Орфантал ли е? Върховният главатар владее Висшия Денъл, Корлат. Моля те, дръж се…
Сянка над лицето й. Силвърфокс вдигна очи, лицето й беше разкривено от болка.
— Кажи ми — заговори тя. — Магията, която придружи предателството на Каллор; наистина ли беше толкова силна, че да те зашемети толкова дълго? Или ти се сдържа? За да прецениш най-удобния за тебе миг, наблюдавайки последствията от бездействието си — в края на краищата ти си го правила и преди, Тайсхрен, нали?
„Тайсхрен?“
Но хрипливият, раздран от болка глас, който й отвърна, бе на Артантос, знаменосеца.
— Силвърфокс. Моля те. Не бих го…
— Не би ли?
— Не. Уискиджак… той е…
— Знам — отряза го Силвърфокс.
„Един неизлекуван крак… така и не намери време — Бруд можеше да…“
„Той е мъртъв. О, мили мой, не…“
Замъглени фигури от всички страни. Малазански войници. Баргасти. Някой изплака, пронизително и скръбно.
Мъжът, когото бе познавала като Артантос, се наведе над нея. Магия бе разцепила плътта по лицето му — допирът на хаоса, осъзна тя. По-жесток допир, отколкото тя самата можеше да преживее. И разбра тогава в душата си, че Висшият маг не бе забавил реакцията си по своя воля. Това, че изобщо беше успял да направи нещо, беше… изключително. Срещна очите му и видя напластената болка, която продължаваше да го разкъсва.
— Сил…
— Корлат?
— Този мъж… — Думите едва се изтръгнаха от устата на Тайст Андий.
— Да? Той е Тайсхрен, Корлат. Онази част от мен, която е Найтчил, го познаваше от много години. Идвах, за да потвър…
— … благодари му.
— Какво?
— За… за своя… живот. Благодари му… — Не откъсваше очи от Тайсхрен. Тъмносиви, като на Уискиджак. — Каллор… изненада всички ни.
Мъжът потръпна и кимна.
— Съжалявам, Корлат. Трябваше да съм по-…
— Да. Аз също. И Бруд.
Усети тропот на копита по земята под себе си, вибрацията се усили и прониза костите й.
„Траурна песен. Барабани. Глъхнат. Коне, подкарани с все сила… не знаят защо, ала идат насам. Все по-близо. Лишени от разум, но изпълнени с тревогата на непонятните им господари.“
„Ала смъртта е яхнала вече това било.“
„Безсмислена.“
„Любими мой.“
„Той вече е твой, Гугла… усмихваш ли се?“
„Моят любим… вече е твой…“
Колкото и великолепен да беше, конят на Итковиан вече залиташе. Две камбани преди разсъмване Грънтъл го беше разбудил необичайно грубо.
— Нещо лошо става — беше изръмжал той. — Трябва да препуснем бързо към Корал, приятелю.
Сивите мечове не бяха спрели за през нощта — Итковиан се беше взирал след тях, докато нощният сумрак не ги скри от погледа му. Щит-наковалня бе решила да продължат, за да се притекат на помощ на Уискиджак. Самият той бе помислил, че е безразличен към това решение и към това, което означаваше заминаването им, но пустота някаква беше изпълнила сърцето му и сънят, който скоро след това го споходи, беше неспокоен. След грубото събуждане се бе опитал да разбере източника на това безпокойство, но той му убягваше.
Докато оседлаваше коня си, не обърна особено внимание на Грънтъл и неговия легион, и чак когато се метна в седлото и хвана юздите, забеляза, че даруджистанецът и хората му чакат наоколо спешени.
Итковиан изгледа Грънтъл намръщено.
— Смъртни мечо, какво сте решили?
