— Да, капитане. И кои според вас ще умрат първи, вие или ние?
— Шансът е почти равен, не мога да заложа.
Тя се ухили.
— Залагам половината си заплата, капитане, че ще бъдем на стъпчица след вас. Разплащането — при Портата на Гуглата.
— Имаш го, лейтенант. Значи, оставяш Хедж и сапьорите му да гръмнат кулата, взимаш Бленд и останалите със себе си и тръгвате.
— Да, сър.
Паран понечи да тръгне, но Пикър посегна и го докосна по рамото.
— Капитане?
— Какво?
— Ами, ъъъ, онези ножове в гърба ви? Обърнали са се обратно от доста време. Просто исках да ви го кажа.
Паран извърна очи.
— Благодаря, лейтенант.
Бързия Бен беше събрал около себе си Анци и отделението му, без Хедж и Бленд. Щом Паран се върна при тях, магьосникът прошепна:
— Кажете кога, капитане.
Паран погледна към стената. Въжетата висяха отпуснати. Горе не се виждаше никой.
— Кога ги видяхте за последен път?
Магьосникът сви рамене.
— Мисля, че вече са на позиция, сър. Хедж ми изглежда почти готов.
Очите на Паран се плъзнаха към екипа сапьори, струпани на плътна, изнервена група в основата на кулата.
— Бързо беше.
— Хедж е като мълния, когато се шашне от страх, сър. Ние по-добре да…
— Да. Отваряй лабиринта. — Обърна се към Анци. Сержантът, Деторан, Тротс и Малът бяха спуснали забралата на шлемовете си. Оръжията бяха извадени. Спиндъл се беше присвил до тях, стиснал острилка в дясната си ръка. — Задръж, Бързак… каза ли на Спин какво…
— Да, сър, и той се справя чудесно.
Спиндъл се усмихна вяло.
— Добре. Да тръгваме.
Порталът се отвори изведнъж и мракът се изля в улицата. Паран се ококори. „Куралд Галайн. Какво…“
— След мен! — изсъска Бързия Бен и се втурна в лабиринта.
Отделението скочи след него. Паран се хвърли след тях.
Преходът бе почти моментален. Капитанът залитна върху хлъзгавите плочи — бяха на покрива на цитаделата, на двайсет крачки зад редицата кондори…
Дузина огромни демонични същества внезапно се взривиха, пръскайки кръв и разкъсана плът по плоския покрив. Другите се събудиха, нададоха пронизителни крясъци, разпериха огромните си криле и излетяха.
Спиндъл вече беше отприщил лабиринта си и ефектът бе моментален.
Кондорите запищяха в ужас, крилете им заплющяха панически, главите се заизвръщаха на гърчещите се вратове, когато смъртното същество във всяко от телата — стиснато в хватката на заслепяващия страх, вдъхнат от извратената дарба на Спиндъл — се вкопчи в битка за надмощие над своя демон.
От стената на крепостта полетяха железни стрели и почнаха да пронизват вършеещите по покрива същества.
Цялата цитадела се разтресе. Паран се обърна рязко и видя как стражевата кула вляво от него изведнъж се срина, огромните й бойници полетяха към улицата. Вдигна се пушилка. Последваха викове и Мостоваците по стената затичаха към въжетата.
По улиците на изток заотекваха шрапнели — Пикър и останалите с нея Мостоваци току-що бяха изненадали К’Чаин Че’Малле и гонитбата беше започнала.
Бързия Бен го дръпна за ръкава.
— Демоните печелят битката!
Кондорите бавно набираха височина, все по-далече от влиянието на Спиндъл. Черна магия пращеше сред тях. Многобройните железни стрели, които ги бяха пронизали, сякаш не ги смущаваха с нищо.
— Ще обърнат и ще връхлетят върху нас, капитане — предсказа Бързия Бен.
— По-добре върху нас, отколкото върху Дужек. Можем ли да ги позадържим още малко?
— Повечето от тях, да.
— Как?
— Ами, за начало можем да притичаме до южния край на сградата.
„Да притичаме? Само това?“
— Давай!
Извън западната стена, близо до нащърбения морски бряг, от земята бавно се надигна ленива вихрушка прах и придоби очертания.
Туул намести грижливо кремъчния си меч в раменната кука, бездънният му поглед се плъзна над изоставените колиби и се спря на масивната каменна преграда пред него.
Понесената от вятъра прах можеше да се вдигне високо над стената. Прахта можеше да се изсипе през задръстените със смет шахти под основата. Т’лан Имасс можеше да пристигне съвсем незабелязан.
Но Пророкът на Панион беше пленил Ейрал Файъл. Ток-младши. Смъртен мъж… който беше нарекъл Туул приятел.
Той закрачи напред и увитите му в кожа нозе разритаха пръснатите кости.
Дошъл бе моментът Първият меч на Т’лан Имасс да оповести идването си.
Втората вълна, понесла нови хиляда войници, полетя надолу и изпълни улиците точно зад позицията на Дужек, когато взривовете осветиха небето на юг — покрай покрива на цитаделата, после точно под нея, вторият тътен беше по-дълбок, разтърси земята и разклати каменната настилка — звук, който Върховният юмрук разпозна. Пробивът беше направен.
— Време е да натиснем напред! — изрева той на офицерите си. — Вдигайте ротите — настъпваме към цитаделата.
Спусна забралото. Въздухът отгоре се бе изпълнил с пърхащия шепот на крилата на кворли. Втората вълна носачи се издигаше в нощното небе, а откъм север вече прииждаше третата — само след няколко мига щеше да достави още хиляда войници.
От града на изток отекнаха шрапнели. Дужек се спря за миг удивен — после небето лумна и една сива вълна с грохот се понесе срещу третото ято.
Пред очите на смълчания Върховен юмрук само за миг хиляда Черни моранти, техните кворли и пет роти от Воинството на Едноръкия се стопиха сред сивите пламъци.
Зад вълната, черни и гибелни, летяха три кондора.
Морантите от втората вълна, които се бяха извисили, преди да обърнат и да полетят на север, се появиха над трите кондора и стремглаво се спуснаха към тях.
Четвърто товарно ято, което се появи от северозапад, беше привлякло вниманието на чудовищните птици.
Ездачи и кворли връхлитаха върху изненаданите кондори в самоубийствени атаки. Облечените в черна броня воини забиваха пиките си в пернатите тела. Кворлите извиваха триъгълните си глави и хитиновите челюсти раздираха ивици плът, въпреки че сблъсъците разтърсваха крехките им тела и още по-крехките криле.
Загиваха стотици кворли, ездачите им падаха с тях и се разбиваха по улици и покриви.
Паднаха и трите кондора, мъртви още във въздуха.
