Паран чу как сапьорите си зашепнаха весело, като видяха кулата.
— Как хубавичко ще ми падне…
— Като картоф на вретено…
— Стягаме трошачките, нали? Набиваме силата под ъгъл, на един лакът в камъка…
— На дядо си ли разправяш къде е на хляба мекото, Рънтър? Хайде млъкни и го остави на мене и Спин.
— Само казвах, Хедж…
— Стига — прекъсна ги Паран. — Първо арбалетите — горе. После всичко останало.
— Да, сър — съгласи се Хедж. — Готови за куките, милички. Арбалетчиците, нареди се да си получиш стрелите с острилките… ей, я не се пререждай, жено, прояви малко възпитание!
Паран дръпна Бързия Бен на няколко крачки зад останалите.
— Само дванайсет експлозивни стрели, магьоснико. Там има поне трийсет кондора.
— Не мислиш ли, че атаката на Дужек ще ги отвлече?
— Да, колкото да унищожат първата вълна, да оставят няколко да кръжат, за да срещнат втората вълна, а останалите да се върнат и да се погрижат за нас.
— Имаш ли нещо наум, капитане?
— Второ отвличане, която да отклони другите кондори както от Дужек, така и от Мостоваците. Бързак, можеш ли да ни изведеш през лабиринт на покрива?
— Нас ли, сър?
— Да, двамата с теб. И Анци, Спиндъл, Деторан, Малът и Тротс.
— Мога, капитане, но в момента съм на ръба на силите си…
— Само догоре, магьоснико. Къде е Спин? — Погледна през рамо към другите и кимна, щом го видя. — Изчакай тук. — Притича до присвилия се с другите сапьори Спиндъл и го дръпна встрани от групата. — Хедж, ще трябва да се оправиш без него.
Хедж се ухили.
— Какво облекчение, капитане.
— Ей!
— Тихо, Спиндъл. — Паран го задърпа към Бързия Бен.
— Какво си намислил? — попита магьосникът, след като спряха до него.
— Един момент. Бързак, тези кондори — какво точно представляват те?
— Не съм сигурен, сър.
— Не беше това, което исках да чуя. Пробвай пак.
— Добре, мисля, че някога са били истински кондори — по-малки, в смисъл, с нормални размери. После Пророкът е измислил някакъв начин да ги натъпче с…
— Да ги натъпче, ха! — изхили се Спиндъл.
Бързия Бен го плесна през устата.
— Не ме прекъсвай, Спин. Демони, капитане. Лична собственост. Свързани са с хаоса, но телата им не могат да го задържат целия.
— Значи демон и птица едновременно.
— Едното е господар на другото.
— Ясно. Сега, кое от двете прави летенето?
— Ами, кондорът… — Бързия Бен присви очи, погледна Спиндъл и се ухили. — Ха, ами… може би…
— Накъде биете двамата?
— Имаш ли в тебе муниции, Спиндъл? — попита Паран.
— Шест острилки.
— Добре, в случай че се издъним с това.
Пикър изсъска команда, обърнаха се и видяха как половин дузина войници притичаха по улицата и се спряха в подножието на стената. Бяха приготвили куки и въжета.
— Проклятие! Не си дадох сметка колко е висока тази стена — как ще могат да…
— Погледнете по-хубаво, сър — каза Бързия Бен. — Тууз е с тях.
— И?
— Гледайте, сър.
Отдельонният маг беше разтворил лабиринта си. Паран се опита да си спомни специалността му и в отговор се появиха десетина мъгливи призрака, които се скупчиха около Тууз. Капитанът изпъшка тихо.
— И ако тези са онези, дето все падат от…
— Не, тези са местни духове, капитане. От стените непрекъснато падат хора, а тъй като тази е от няколкостотин години, бройката се трупа. Все едно, повечето призраци общо взето мислят само за едно. Последното, което помнят, е, че са на стената, патрулират, стоят на пост, все едно. И затова искат да се върнат горе…
Духовете, шест от които странно как вече носеха куки, се плъзнаха нагоре по стената. Другите шест бяха сплели призрачните си ръце под Тууз и го вдигаха със себе си. Отдельонният маг не изглеждаше особено щастлив, дори подритваше.
— Мислех, че лабиринтите са отровени.
Бързия Бен сви рамене.
— Гуглата е ударил здраво, капитане. Поразчистил е пространство…
Паран се намръщи и си замълча.
Щом стигна горе на стената, Тууз отново пое нещата в ръцете си, прибра си и постави на място всяка кука — духовете може би бяха или неспособни на такава точност с физически предмети, или не искаха да помагат. Наложи му се да се сборичка с двама от тях, за да си прибере въжетата. Най-сетне закрепи здраво всички куки, разви въжетата и ги спусна към чакащите долу войници.
Първите снаряжени с арбалети бойци започнаха да се катерят.
Паран погледна с тревога към редицата кондори на покрива на главната сграда. Никой от тях не помръдваше.
— Слава на Гуглата, спят дълбоко.
— Да. Трупат сила за предстоящото. Далече вътре, в хаотичния си лабиринт.
Паран се загледа в тъмното небе. Нищо. Но пък и да имаше нещо, едва ли щеше да го види. Щяха да летят ниско, също като първия полет.
Вторите шест войници с преметнати на гръб арбалети притичаха по улицата и хванаха въжетата.
— Магьосник, приготви го оня лабиринт…
— Готов е, капитане.
Пикър изведнъж замаха бясно към тях.
Капитанът изруга и притича към нея. Останалите отделения се бяха изтеглили от улицата.
— Капитане! Наведете се и погледнете към портата.
Имаше раздвижване. Двете крила на портата се бяха разтворили широко и оттам се изсипваха влечугоподобни воини. „К’Чаин Че’Малле… така значи изглеждали гадините. Дъх на Гуглата!“ Пет, десет… петнайсет… още и още, крачеха навън през града, към северната стена.
„А Дужек всеки момент ще им падне в лапите…“
Отдръпна се и погледна Пикър в очите.
— Лейтенант, трябва да отклоним тези проклети същества.
Тя отърка чело и се озърна назад към останалите отделения.
— Казват, че са адски бързи тия немрящи гущери, но при всички тия улички и улици… — Обърна се отново към Паран и кимна бързо. — Имаме подръка няколко острилки — ще им дадем добър повод да ни подгонят.
— Само гледайте да сте отпред, лейтенант. Ако можете да задържите всички накуп.
— Сър, това едва ли ще стане. Според мен ще трябва да се пръснем — да ги объркаме гадините.
— Добре, но опитайте поне.
— А вие, капитане?
— С Бързака и отделението на Анци се качваме на покрива на цитаделата. Ще се опитаме да отвлечем останалите кондори. Мостоваците са ваши, лейтенант.
