— Да. — Уискиджак проследи погледа й. — Оттам дойдоха магическите мълнии. На мястото на Пророка точно там бих поставил армия, която да разбие обсадата.
— А Дужек е объркал плановете им.
— Подозирам, че е там. Принуден да отстъпи или обкръжен — магиката, която огря небето, беше повече панионска. Бързия Бен сигурно са го надвили. Мисля, че Дужек е изял боя, Корлат. Трябва да отвлечем вниманието на Пророка от тази планина и да спечелим време на Върховния юмрук да се прегрупира.
Тя го погледна, помълча малко и каза:
— Войниците ти останаха без крака, Уискиджак. Живи-умрели са. — „Както и ти, обич моя.“
— Все едно, ще заповядам щом съмне да тръгнем във фронт от тази височина, с клана Илгрес на левия фланг, Тор и неговите Белолики — отдясно. — Погледна я — Признавам, че мисълта за другата… форма, в която можеш да се превъплътиш, все още малко ме… тревожи. Все едно, ако двамата с Орфантал поемете небето…
— Двамата с брат ми го обсъдихме, Уискиджак. Той ще отлети при Дужек. Може би появата му ще изплаши кондорите на Пророка.
— По-скоро ще ги привлече като магнит, Корлат. Ако двамата сте заедно, за да се пазите…
— Дори и сами не сме много лесни за гонене. Не, Дужек има по-голяма нужда. Аз ще приема облика си на соултейкън и ще пазя твоите войски. Орфантал ще излети към планината. Най-малкото ще може да определи положението на Върховния и армията му.
Видя как мускулите на челюстта му потрепериха под брадата.
— Боя се за теб, Корлат — ще бъдеш съвсем сама над нас.
— С моите близки между войниците ти — всички са магове, мили — няма да съм толкова сама, колкото си представяш.
Уискиджак стегна юздите.
— Успя ли да усетиш нещо за своя Господар?
Тя поклати глава.
— Безпокои ли те това? Не, не е нужно да ми отговаряш.
„Вярно. Като че ли нищо не мога да скрия от теб.“
— Да се връщаме — промълви Уискиджак.
Обърнаха конете.
Ако разговорът им бе продължил още няколко мига, Корлат — с нейния свръхестествен поглед — щеше да зърне първото ято Черни моранти, издигнало се от гористия планински склон, всичко четиридесет на брой, полетели ниско, с изопнати криле и право към града.
Няколко мига, в които монетата на Опонн се завъртя.
Едно-единствено, лениво обръщане.
От Богинята — към Бога.
На по-малко от един човешки бой под тях градската стена профуча назад. След като я преминаха, морантите снишиха още кворлите, плъзнаха се над широкия булевард и полетяха под линията на покривите. Рязък завой на една от пресечките и ятото се понесе към цитаделата.
Паран, който се мъчеше да не обръща внимание на парещия сърбеж от шевовете по лицето му, погледна надолу. По улиците се виждаха догарящи клади, обгърнати в дим. Под горящите тук-там окачени по стените факли се виждаше каменната настилка, затрупана със смет. Градът под тях като че ли спеше — не се виждаше нито един страж или войник.
Погледът на капитана се върна към цитаделата. Външната й стена беше висока, добре укрепена — по- солидна и от градската крепостна стена. Главната сграда зад нея бе колкото от дялан камък, толкова от скала. Цитаделата беше всечена в планинския склон.
По разядения ръб на покрива се редяха чудовищни водостоци, черни, изгърбени и едва видими като по- тъмни петна на фона на нощното небе.
И тогава Паран видя единия.
„Кондори. О, сега вече сме в Бездната…“ Потупа моранта по рамото и облеченият му в стомана пръст се изпъна надолу към улицата. Офицерът кимна.
Като един, кворлите, понесли Подпалвачите на мостове, полетяха рязко надолу, профучаха още десетина крачки съвсем ниско над улицата и кацнаха с рязък наклон на крилата.
Войниците наскачаха от седлата и се пръснаха в сенките.
Морантите и техните кворли се извисиха отново, обърнаха и поеха по обратния път.
Присвит в устието на тъмната уличка, Паран изчака отделенията да се съберат около него. Бързия Бен се появи пръв.
— Покривът на цита…
— Видях — изръмжа Паран. — Някаква идея, магьосник?
— Кво ще кажете да си намерим някое мазе и да се скрием? — обади се Анци.
Бързия Бен погледна ядосано сержанта, след което се огледа.
— Къде е Хедж?
Сапьорът закрачи към тях, леко залиташе под издутите кожени торби.
— Видя ли ги проклетите врабци? — попита го магьосникът и лявото му рамо странно помръдна.
— Да. Трябват ни стрелци горе на стената. Имам дванайсет стрели с острилки вместо глави. Ако го направим както трябва, можем да ги свалим.
— Дъжд от птиче месо — подхвърли Спиндъл. — Горящи пера.
— Да не е по-лошо от горяща власеница, Спин?
— Тихо — скастри ги Паран. — Добре, куките на стената и подредете на покрива брилянтните ни стрелци с арбалетите. Хедж, намери подходящо място за вързопа с проклетиите и трошачките, и по-бързо — всичко трябва да мине според графика. Ония птици искам да се ударят където са кацнали — не във въздуха. Първата вълна на Дужек сигурно вече е тръгнала, тъй че действайте.
Махна на Пикър да води и тръгнаха към стената на цитаделата.
Щом стигна до другата страна на улицата, Пикър вдигна ръка и се присви. Всички замръзнаха.
Паран пристъпи зад нея.
— Урдоманска стража — прошепна тя. — Портата е на двайсет крачки вляво, добре осветена…
— Пазачите и те ли?
— Да.
— Идиоти!
— Да де, но си мислех…
— Какво?
— Връщаме се и тръгваме надясно, идваме пак и ще сме до един ъгъл на стената. Хедж обича ъгли…
— Стражите ги оставяме където са си.
— Да, капитане. Гуглата ми е свидетел, нищо няма да видят от тази светлина. А и ще сме достатъчно далече, за да не стигне до тях шумът от куките.
— Надяваш се.
— Всички носят големи шлемове, сър.
— Добре. Да обикаляме, лейтенант.
— Един момент, сър. Бленд?
— Тук.
— Стой тук. Дръж тия стражи под око.
— Слушам.
Пикър кимна на Паран и тръгна обратно по улицата. Отделенията се обърнаха и поеха след нея.
На капитана му се струваше, че само той вдига шум — твърде много шум при това. Трийсетината войници около него бяха безшумни като призраци. Придвижваха се, без да спират, от сянка на сянка.
Няколко мига по-късно Пикър отново подходи към улицата пред двора на цитаделата. Точно пред нея се виждаше ръбестият ъгъл на кула, увенчана с масивни бойници. Отделенията се струпаха зад лейтенанта.
