Паран вдигна ръка към слепоочието си и потръпна, щом пръстите му докоснаха сухото черво по шева. Опипа предпазливо по дължината на раната и надолу до мократа превръзка, покриваща ухото му.
— Капитане?
— Ти ли си, Малът?
— Да, сър. Току-що се върнахме.
— Пикър?
— Всичко е наред, сър. Поодраскахме се малко по пътя, но нищо, което да ни забави особено.
— Защо е толкова тъмно?
— Няма факли, сър. Нито фенери. Заповед на Дужек — събираме се.
„Събираме се. Не, това за по-късно.“
— Бързия Бен жив ли е? Последното, което помня, е, че се приближавахме към един свален кондор…
— Да, макар че както чух, вие сте заклали гъската, капитане. Донесъл ви е тук и резачите са ви позакърпили… горе-долу. Главно повърхностни рани, ще се радвате да го чуете. Дойдох да ви направя отново красавец.
Паран бавно се надигна.
— Около мен има много войници, които се нуждаят повече от цяра ти, Малът.
— Вярно, сър, но Дужек каза да…
— Ще си нося белезите, лечителю. Виж какво можеш да направиш за ранените. Къде да намеря Върховния юмрук и Бързия Бен?
— В щаба, капитане. Голямата камера…
— Знам я. — Стана и постоя малко на място, докато замайването отмине. — Сега един по-важен въпрос — Къде съм?
— В главния окоп, сър: Наляво и после направо.
— Благодаря.
Капитанът се затътри между редиците налягали ранени пехотинци. Битката беше свършила зле — но не толкова зле, колкото можеше да е.
Унтанската охрана на Дужек държеше входа на тунела. Ако се съдеше по вида им, още не бяха вадили оръжия. Офицерът им му махна с ръка да влезе, без да каже нищо.
След още трийсет крачки Паран стигна до камерата.
Върховният юмрук Дужек, Бързия Бен и лейтенант Пикър бяха насядали около масата с картите, над главите им на една от гредите на тавана беше окачен фенер. При влизането на капитана и тримата се обърнаха в столовете си.
Дужек се намръщи.
— Малът не те ли намери?
— Намери ме, Върховен юмрук. Нищо ми няма.
— Ще останеш нашарен с белези, момче.
Паран сви рамене.
— Та какво се е случило? Беклитите не обичат да се бият нощем ли?
— Оттеглиха се — отвърна Дужек. — И преди да си попитал, не, не беше защото сме толкова твърди — можеха да натиснат и ако го бяха направили, сега щяхме да тичаме из горите — поне тези от нас, които могат да си поемат дъх. Освен това ни нападна само един от ония кондори. Седим тук, капитане, и се мъчим да си обясним защо се отървахме толкова леко.
— Някакви възможни отговори, сър?
— Само един. Смятаме, че Уискиджак и Бруд се приближават бързо. Пророкът не иска силите му да са вкопчени в нас, когато дойдат. Също така не иска да рискува повече от проклетите си кондори.
— Един беше повече от достатъчен — измърмори Бързия Бен.
Умората го беше състарила неимоверно — почти се беше превил на две над масата, зачервените му очи се бяха вторачили в одрасканата й повърхност.
Стъписан от вида му, Паран пак се обърна към Върховния юмрук.
— Малът каза, че се събираме, сър. След като и лейтенант Пикър е тук, допускам, че сте намислили нещо за Подпалвачите на мостове.
— Да. Чакахме теб, капитане.
Паран кимна мълчаливо.
— Тези окопи са незащитими — изръмжа Дужек. — Прекалено сме оголени тук. Още два-три кондора и ще ни довършат — и нас, и Черните моранти. И няма да рискувам повече да пращам вестоносци моранти — птиците на Пророка свалиха последните няма и на една десета левга от планината. Толкова близо до Корал, изглежда, не се притесняват да летят нощем. А и Бързия Бен не е в добра форма за магически контакт с Уискиджак. Тъй че няма да чакаме.
„Влизаме в Корал. От нощното небе — право на проклетите му улици.“
— Разбрано, Върховен юмрук. И Мостоваците първи са вътре, нали?
— Първи вътре… — кимна бавно Дужек.
„И последни навън.“
— Удряте по цитаделата. Правите дупка в стената. Черните моранти ще ви пренесат колкото може по- близо.
— Сър, ако Бруд и Уискиджак не са толкова близо, колкото смятате…
Дужек сви рамене.
— Както казах вече, капитане, това място не е подходящо за чакане на тоя и оня. Влизаме всички — моята първа вълна ще е на половин камбана след вас.
„Това може да ни вкара в змийско гнездо…“
— Двамата с лейтенанта да ходим да подготвим отделенията тогава.
— Да. С вас идва Бързия Бен. Маговете — кадърът му — са се върнали по отделенията си. Хедж и останалите сапьори разполагат всичко с шест проклетии, десет трошачки и двайсет шрапнела — трябва да пробиете стената и след това се оттегляте при нас. Не тръгвайте сами за Пророка, ясно?
— Ясно, Върховен юмрук.
— Добре. Тримата — свободни сте.
Още две камбани оставаха до съмване, сивата мъгла се стелеше ниско из гористия парк извън Корал и дългите й пипала се протягаха към равнината отвън.
Корлат подкара към спрелия в края на малката горичка Уискиджак и спря до него. Малазанецът я попита, без да губи време:
— Какво каза той?
— Доста странно, Уискиджак. Официални извинения от свое име и от името на Бруд. Смирено предлагал меча си и тактическите си умения, както се изрази. Признавам, че това ме… притеснява малко.
Уискиджак сви рамене.
— Съветът на Каллор е винаги добре дошъл за мен.
Забеляза неверието в очите й, но предпочете да не му обръща внимание.
След малко каза:
— Ела с мен.
Смуши коня си и препусна по широкия търговски път, лъкатушещ между малките горички и леко изгърбените голи поляни.
Конете често се спъваха в тъмното. Скоро стигнаха до едно леко възвишение, без нито едно дърво по него. Отвъд него се издигаха широките тераси на града, смътно осветени от горящите по улиците факли. Тъмната грамада на цитаделата едва се очертаваше, изгърбена и мрачна над последната видима тераса.
Изкачиха се на билото и спряха.
Корлат огледа ивицата земя пред тях. Мъртвата полоса пред крепостната стена беше с ширина една шеста левга, с един каменен мост, прекрачил рова под стената. На половин левга на запад се извисяваше горист планински връх, склонът откъм тях бе загърнат в мъгла и пушеци.
