— Хайде! Извади го тоя твой проклет меч, капитане!
Затичаха по насипа; магьосникът го поведе към падналия кондор, малко зад превзетия окоп.
След няколко мига вече тичаха през димящите останки от броня и опърлена плът — всичко, което бе останало от малазанската рота. Първата вълна на беклитите се беше добрала до втория окоп и водеше свиреп бой с тежката пехота на Дужек. Вдясно от Паран и Бързия Бен, на по-малко от трийсет крачки надолу по склона, вече настъпваше втората вълна.
— Още един сиърдомин! — изкрещя Бързия Бен и блъсна Паран на земята.
От втората редица беклити изригна магия и се понесе право към двамата.
Бързия Бен се превъртя по тревата и изруга.
— Дръж се, капитане!
Около тях се разтвори лабиринт.
Изведнъж се озоваха под вода и броните ги задърпаха към черното дъно.
Сива светлина заигра диво точно над тях, изтрещя с грохот и се спусна към двамата.
Водата избухна от всички страни и яки корени се впиха в ребрата му. Той закашля и запълзя в калта, неспособен да си поеме дъх.
Една ръка го сграбчи за ремъка и го повлече.
— Къде се дяна проклетият ти меч?
Паран успя да се изправи и залитна.
— Меч ли? Кучи син такъв! Аз се давех!
— Проклятие! — изруга магьосникът. — Моли се само оная птица да е все още зашеметена.
Паран го погледна убийствено и чак сега видя окаяното състояние на Бързия Бен — кръв течеше от ушите, носа и устата му. Кожената му броня се беше разкъсала по всички шевове. Паран се огледа и видя, че и неговата броня е също толкова разкъсана. Изтри уста с опакото на ръката си и ръкавицата се нацапа с кръв.
— Ловният нож още си е у мен.
— Извади го веднага. Мисля, че сме близо…
Отпред, сред дърветата, по сухите листа бяха нападали счупени клони. По земята се стелеше дим.
И тогава Паран го видя. Бързия Бен го стисна за рамото — той също бе забелязал черната маса в сенките отстрани. Черна и лъскава.
Дългият светлосив врат блясваше при всяко движение, кривият клюн лъсваше. Струи магия се вдигаха и играеха злокобния си танц.
Паран не се поколеба. Измъкна ножа и затича напред.
Създанието беше огромно, с размери на женски бедерин, вратът му се виеше като змия от изгърбените рамене. Черната лъскава глава с двете кошмарни очи се извърна към него.
Нещо изплющя зад Паран — призрак, чиито ноктести ръце дращеха да докопат кондора.
Съществото изсъска, присви се и главата му се стрелна напред.
Блесна магия.
Призракът изчезна.
Паран се изви встрани от главата на кондора и заби с все сила дългото острие в гърба му. Усети как оръжието се отплесна от гръбнака и изруга.
Пронизителен писък. Черното туловище се завъртя като мълния и той се озова обгърнат от черни мазни димящи пера. Черният клюн се хлъзна по слепоочието му и задра да откъсне ухото му — той усети то как се отпра и топлата кръв потече по врата му.
Умът му се взриви от зверския гняв, кипнал в гърдите му…
На десет крачки по-назад, паднал на колене — толкова изтощен, че можеше само да гледа — Бързия Бен облещи невярващо очи към двамата вкопчили се в битка на живот и смърт противници. Паран беше почти невидим под гърчещата се, изтъкана от сенки Хрътка. „Не е соултейкън, не е превъплъщение. Това са две същества — човек и звяр — втъкани някак… едно в друго. А силата зад него — на Сянката. Куралд Емурлан.“
Земята под двамата противници се тресеше. Едно крило изпляска нагоре и се удари в близкото дърво. Кости и дърво изпращяха заедно. Кондорът нададе писък.
Прекършеният на едно коляно височина ствол рухна и прикова към земята пърхащото крило, после затисна единия крак и го премаза, преди да се затъркаля надолу, далече от двамата биещи се, сред вихрушка от клони и кора.
Челюстите на Хрътката се впиха в шията на кондора. Изпращя хрущял и кост.
Главата на птицата се отметна назад и глухо тупна на меката пръст.
Сенките, изтъкали надигналата се триумфално Хрътка, потръпнаха — и звярът изчезна.
Паран се претъркаля встрани от мъртвата птица.
Бързия Бен едва можеше да го познае под разкъсаната плът и кръв. Очите на чародея се разшириха, щом капитанът се надигна и се изправи. Кожата по дясната скула се беше смъкнала и оголила костта. Половината му ухо го нямаше, откъснато на крива резка, от която шуртеше кръв.
Паран бавно вдигна глава и срещна очите му.
— Какво стана?
Бързия Бен се изправи.
— Хайде с мен, капитане. Хващаме лабиринта да търсим лечител.
— Лечител ли? — попита учудено Паран. — Защо?
Магьосникът се взря в очите му и не видя в тях разсъдък. Хвана го под мишницата.
— Просто така. Хайде…
Пикър се запромъква надолу между клоните. Жива душа нямаше наоколо. От беклитите, преминали под тях преди половин камбана, бяха останали само разкаляни дири. Чуваше шума на битката нагоре по склона, при земния вал и може би зад него.
Магическите взривове, ударили легионите в основата на рампата, не бяха продължили — повод за безпокойство. Повече ги беше уплашила каменната лавина, но пътят й ги беше подминал на стотина крачки встрани. „Сякаш Бързия Бен е знаел къде сме. Някак. Още по-невероятното е, че проклетият магьосник успя да удържи под контрол свличането на една трета от склона. Може би ако се бяха появили дузина Върховни магове да му помогнат, щях да го повярвам. Или някой бог…“
С тази смразяваща мисъл в ума си започна да слиза по дървото.
По-рано в небето се бяха появили кондори и поне един от тях беше нападнал малазанската отбрана. За кратко. А къде се бяха дянали другите, нямаше представа.
„Поне не са тук, слава на Гуглата…“
Скочи от един човешки бой височина и се приземи с дрънченето на броня.
— Ловко беше.
Пикър се обърна рязко.
— Проклета да си, Бленд…
— Тихо!
— Знаеш ли къде са останалите?
— Повече или по-малко. Искаш ли да ги събера?
— Не би било зле.
— После какво?
„Проклета да съм, ако знам.“
— Просто ги доведи, Бленд.
— Слушам.
Паран се събуди с миризмата на повърнато и по вкуса в устата си разбра, че е от него. Изохка и се обърна на хълбок. Беше тъмно. Наблизо говореха приглушени гласове. Усети, макар и да не можеше да види много добре, че другите лежат в окопа, в който се беше озовал самият той.
„Други… ранени…“
Някой се приближи — едра, широка фигура.
