Едрият мъж му отвърна с гримаса:
— Този път е нужна бързина. Този път — повтори той и погледна навъсено Стони — Трейк рискува с ядрото на своята мощ.
— Не е мой бог! — отсече Стони.
Грънтъл й отвърна с тъжна усмивка.
— Не е, уви. Ще трябва да продължиш с Итковиан, просто ще яздиш. Ние няма да ви чакаме, но може би ще повървим с вас… за известно време.
Итковиан не разбра и дума от всичко това. И попита:
— Грънтъл, през лабиринт ли ще тръгнете?
— Не. Е, не съвсем. Може би, откъде да знам? Просто знам — не знам как, — че легионът ми е способен на… ами, на нещо по-друго. Нещо… бързо.
Итковиан погледна Стони, след което сви рамене.
— Двамата със Стони Менакис имаме великолепни коне. Ще се постараем да не изоставаме много.
— Добре.
— Смъртни мечо.
— Кажи, Итковиан?
— Какво ни очаква напред, та толкова ви безпокои?
— Не съм сигурен, приятелю. Но чувствам гадене в стомаха си. Струва ми се, че скоро ще бъдем предадени.
Итковиан дълго помълча след тези думи, след което отрони:
— Сър, ако човек погледне скорошните събития с ясен поглед, би могъл да реши, че измяната вече е налице.
Грънтъл само сви рамене и се обърна към хората си.
— Плътно един до друг, нещастници! Само някой да се откъсне, и ще изостане.
Стони поведе коня си и спря до Итковиан.
— Знаеш ли какво предстои? — попита я Итковиан.
— Нищо най-вероятно — отсече тя и се метна на седлото. — Грънтъл сигурно си е чукнал главата…
Не успя да продължи, защото пред тях Грънтъл и легионът му сякаш в миг се стопиха, сляха се в някаква смътна и едва различима пъстра фигура, ниско над земята — и фигурата изведнъж се понесе напред като огромна котка и изчезна в нощта.
— Беру да ни пази дано! — изсъска Стони и извика: — След него! — Смуши коня си и двамата препуснаха.
Докато подминаваха лагера на Бруд, забелязаха, че се вдига бързо, въпреки че до утрото оставаше все още повече от камбана.
Видяха и лумналата ярко магия в небето на югозапад.
От време на време зърваха за миг в мрака напред съществото, след което препускаха — смътно жълто, нашарено с черни ивици, то сякаш се движеше през невъзможно висока трева, под гъста плетеница от дървеса, загърнато в сенки, плавно и неумолимо, убийствено бързо и безшумно.
После небето започна да изсветлява и хоризонтът на юг се открои — малки групи дървета и черен път на търговски кервани, лъкатушещ между тях.
Пъстрият звяр все така задържаше погледа им, почти неразличим сред ниските хълмчета.
Запотени и плувнали в пяна, конете се носеха напред, копитата биеха тежко и накъсано в меката пръст. Итковиан съзнаваше, че и двете животни няма да се съвземат след това тежко усилие. Смъртта им чакаше само да свърши изнурителната езда.
Горди и великолепни животни. Той се зачуди дали тази жертва си струва.
Преминаха през групите дървета и пътят започна леко да се изкачва по някакъв склон.
А след това, точно пред тях — фургони. Няколко души се обърнаха да ги погледнат.
И да бяха видели призрачното същество, не го показваха с нищо — никой не вдигна тревога, всичко изглеждаше спокойно. Итковиан и Стони подминаха малазанския ариергард.
Трясък на магия във въздуха — този път много по-близо. Войници, строени във фронт на хребета пред тях, готова за щурм армия, обърната на юг — която изведнъж започна да се разпръсва хаотично. Отчаянието го порази, заля го като вълна от жестока болка и неизмерима тъга.
Итковиан залитна в седлото и с усилие се изправи. Внезапна и смазваща тревога стегна сърцето му.
Стони викаше, обръщаше залитащия си кон надясно, към хълма, на който се издигаше малазанското знаме, увиснало унило в безветрения въздух. Итковиан я последва, но бавно и колебливо. Душата му потъваше в хладен ужас.
Конят му забави и се олюля, изпънал напред глава. Тръс, после ходом, бавно и изнурено, накрая спря на двайсетина крачки от подножието на хълма и се свлече на земята.
За да издъхне.
Изтръпнал, Итковиан измъкна ботушите си от стремената, прехвърли единия крак през задницата на коня и стъпи в тревата.
Вдясно видя Стони. Тя също беше оставила коня си — склонът го беше надвил — и се катереше бавно нагоре. Грънтъл и бойците му бяха пристигнали, отново в човешки облик, и се бяха струпали на билото, но сякаш не предприемаха нищо.
Итковиан извърна очи и тръгна покрай пътя, който се изпъваше в последната си отсечка надолу към мъртвата полоса и града зад нея.
Хладен ужас.
Нямаше го неговия бог. Неговият бог не можеше да отклони това, както го беше сторил веднъж, в една равнина на запад от Капустан.
Загуба и тъга, каквито никога не беше изпитвал.
„Истината. Която съм знаел. Била е в мен. Скрита, ала сега се разкри. Още не съм свършил.“
„Още не съм свършил.“
Вървеше напред, без да вижда войниците вляво и вдясно от себе си, премина неравната линия на фронта, оставяйки зад гърба си армия, която стоеше скръбна, със спуснати оръжия, прекършена още преди битката да е започнала. Прекършена заради смъртта на един мъж.
Итковиан не виждаше и не съзнаваше. Стигна до склона и продължи.
Надолу.
Надолу, където в плътни редици го чакаха Т’лан Имасс, срещу осемстотин К’Чаин Че’Малле.
Т’лан Имасс, които бавно, като един, започнаха да се обръщат.
Вълни от магия разтърсваха хълма.
Грънтъл изрева на войниците си да заемат позиция на южния склон. Стоеше на място, съвсем неподвижен, но все още треперещ вътрешно от божията сила. Изпълваше го заканата за гибел, невъзмутима и уверена, решимостта на хищника, която вече бе изпитал веднъж, в един град далече на север.
Зрението му се беше изострило, всяко най-дребно движение привличаше очите му. Осъзна, че е стиснал късите саби в ръцете си.
Видя как Орфантал излезе от лабиринта, с Бруд на крачка след него. Видя Стони Менакис, която гледаше трите паднали на земята тела. После бойният главатар мина покрай нея, хвърли само един бегъл поглед на трите трупа и закрачи към четвъртото тяло, по-близо до Грънтъл. Жена Тайст Андий. До нея се бяха присвили две фигури, с разкъсана плът, едната все още се гърчеше в хватката на свирепа магия. Другата… бе Силвърфокс. Лицето й беше обляно в сълзи.
Видя Круппе и Хетан и Кафал от двете му страни. Даруджистанецът беше пребледнял, с оцъклени очи. Странно, скръбта обикновено не надвиваше дебелия дару. Видя как Хетан изведнъж посегна да го задържи, преди да се свлече на земята.
Но човекът, когото търсеха очите на Грънтъл, не беше сред тях.
Той закрачи към южния хребет, за да огледа позицията на легиона си. Вече бяха извадили оръжия. Малко под тях се бяха строили Сивите мечове, явно готови да щурмуват града…
