„Достатъчно ли е, че детето се е откъснало от плътта ми? Че е дошло на този свят като всички деца? Дали самата болка на раждането е изворът на любовта? Всички вярваха, че е така. Всички приемаха връзката между майка и дете като нещо дадено, като естествено последствие от самото раждане.“
„Нямаха право.“
„Моето дете не беше невинно.“
„Заченато от жалост, не от любов; заченато с ужасна цел — да оглави Т’лан Имасс, да ги въвлече в поредната война — да ги предаде.“
А сега мхаби беше в плен. Изгубена в един сънен свят, непонятно огромен, свят, в който се сблъскваха ужасни сили, свят, който настояваше мхаби да действа, да направи… каквото и да е.
„Древни богове, духове на зверове, един мъж, пленен от болка, в прекършено, изтерзано тяло. Клетката от ребра пред мен — негова ли е? Онзи, с когото говорих веднъж, така отдавна? Онзи, който така се гърчи в майчината прегръдка? Близки ли сме двамата с него? И двамата затворени в две опустошени тела, и двамата обречени да потъваме все по-дълбоко в това непоносимо терзание?“
„Звярът ме чака — чака ме мъжът. Трябва да посегнем един към друг. Да се докоснем, да си докажем един на друг, че не сме сами.“
„Това ли ни чака?“
„Клетката от ребра, затворът трябва да бъде разрушен отвън.“
„Дъще, ти може да си се отрекла от мен. Но от този мъж, от този мой брат, от него аз не ще се отрека.“
Не можеше да е съвсем сигурна. Но вярваше, че е започнала отново да пълзи.
Звярът зави в ума й като в предсмъртна агония.
Трябваше да го освободи, ако можеше. Такъв беше зовът на жалостта.
„Не любовта.“
„Ах, вече разбирам.“
„Да.“
Щеше да ги прегърне. Щеше да вземе болката им. В този свят, където всичко му беше отнето, където вървеше без цел, обременен с живота и смъртта на десетки хиляди смъртни души — неспособен да им даде покой, неспособен — не искащ — просто да ги отхвърли, все още не беше свършил.
Щеше да ги прегърне. Тези Т’лан Имасс, които бяха извратили цялата сила на лабиринта Телланн в ритуал, погълнал душите им. Ритуал, който ги беше превърнал — в очите на всички останали — в празни обвивки, оживени от цел, която е извън тях самите и при все това — приковани към… вечността.
Обвивки и все пак… всичко друго, но не и това.
Истина, която Итковиан не беше очаквал, за която не се беше подготвил.
Иншарак Улан, който се роди трети на Айнал Туум и Султа Арад от клана Нашар, за да стане Крон в пролетта на Годината на посърналия мъх, под Земята на суровата мед и помня…
Помня…
Зайче в снега, треперещо, на по-малко от сянка по здрач отстояние и детската ми ръка се протяга. Черни резки по снега, обещание за лято. Трепереща ръка, треперещо зайче, събрани двете сред топящия се сняг. Протегната ръка. Докосване на два живота — пърхането на сърчице, бавният тътен на глада в моите гърди, отвръщащ на стаената музика на света — помня…
Калас Анкор — ръцете ми, увили се около малката Джала, сестричката ми, горяща от треската, но огънят става много горещ и тъй, в ръцете ми, плътта й изстива като камък на разсъмване, плачът на мама — Джала беше угасналата жарава и него ден в очите на мама аз бях само нейното легло от пепел…
Дирите на стадото на Ултан Аралд в снега, валма козина, останала по голите тръни, ай от двете страни, гладни бяхме в онази година, ала дирята не изпускахме, колкото и стара да беше…
Карас Ав, яхнала сина на Хвърляча на кости Таламандас в Долината на дълбокия мъх, под слънцето нарушавахме древния закон — аз нарушавах древния закон, аз, самката на Айбинал Чоуд, направих момчето мъж, преди да се върже първият му кръг…
… В годината на Счупения рог намерихме вълчи кутрета…
… Сънувах, че казах „не“ на Ритуала, сънувах, че минах на страната на Онос Т’уулан…
… лице, обляно в сълзи… моите сълзи…
… Чоуд, който гледах как самката ми отвежда момчето в долината и знаех, че детето ще стане мъж — знаех, че е в най-нежните ръце…
… степите горяха…
… ранаг в Роговия кръг…
… толкова я обичах…
Гласове. Порой от спомени — тези воини не бяха ги изгубили. Познавали ги бяха като живи неща — вътре в мъртвите си тела.
Бяха ги пазили.
Почти триста хиляди години.
… приятел на Онрак от Логрос, видях го да коленичи сред труповете на своя клан. Всички избити на улицата, но соултейкън най-сетне бяха прекършени. Ах, на каква цена…
… о, сърце, положено в нозете му, милият Легана Брийд. Толкова умен, толкова весел, как ме караше да се смея…
… очите ни се срещнаха, моите и на Менас Лот, когато Ритуалът поиска да платим своята дан, и видяхме страха в очите си — нашата любов, мечтите ни за още деца, да попълнят празнините от онези, които бяхме изгубили по леда, слетият ни в едно живот, любовта ни, която сега трябваше да пожертваме…
… Аз, Каниг Тол, видях как ловците ми метнаха копията. Видях я как падна без звук, последната от нейната раса на този континент, и ако имах сърце, то щеше да се пръсне. Нямаше справедливост в тази война. Оставили бяхме зад себе си своите богове и бяхме коленичили пред олтара на жестокостта. Истина. И аз, Каниг Тол, не ще се отвърна от истината…
Умът на Итковиан се беше стъписал, мъчеше се да вдигне преграда срещу този потоп, да избяга далече от скръбния вик на собствената си душа, разбиваше сърцето му този порой от истини, тайните на Т’лан Имасс — „Не, на Ритуала — как — кълна се в Бивните на Финир — как сте могли да причините това на самите себе си!?“
Не можеше да избяга. Беше прегърнал болката им и пороят от спомени го унищожаваше. Твърде много, твърде жестоки — съживени, всеки миг се бе съживил в тези изгубени същества — и той се давеше.
Беше им обещал облекчение, но вече знаеше, че ще се провали. Нямаше край, нямаше как да обхване този изпълнен с копнеж дар, тази отчаяна, молеща страст.
Беше сам…
… аз съм Пран Чоул, трябва да ме чуеш, смъртни!
Сам. Повяхваше…
Чуй ме, смъртни! Има едно място… аз мога да те заведа! Трябва да понесеш всичко, което ти даваме — не е далече, не е дълъг пътят — отнеси ни, смъртни! Има място!
Повяхваше…
Смъртни! Заради Сивите мечове — трябва да го направиш! Да издържиш… Да успееш… и ще ги дариш. Мога да те отведа!
Заради Сивите мечове…
Итковиан се пресегна…
… и една ръка, силна и топла, го стисна за китката…
Земята пълзеше под нея. Лишеи — със зелени стъбълца и зелени чашки, чашките пълни с червено; друг вид, бели като кост, къдрави като корал; а под тях сива коприна над полузаровените в пръстта камъни — цял свят се таеше тук, на една педя над земята.
Бавният й, неумолим ход унищожаваше всичко това, покосяваше крехката плетеница от лишеи. Искаше й се да заплаче.
Отпред, вече много близо — клетката от кости и кръпки кожа, съществото, стаено в огромната безформена сянка.
