Дужек нямаше време да мисли за ужасната цена, която бяха платили неговите моранти за тази временна победа. Четвъртата вълна кацна по улиците, войниците наскачаха от седлата и се пръснаха за укритие.
Върховният юмрук махна с ръка на един от вестоносците.
— Нови заповеди за офицерите — ротите да заемат сградите — онези, които са защитими. Цитаделата ще трябва да почака — искам покриви над главите ни…
Появи се друг вестоносец.
— Върховен юмрук!
— Какво?
— Панионските легиони се струпват, сър — във всяка улица в линия от северната порта чак до цитаделата.
— А ние държим западната третина от града. Идват, за да ни изтласкат. Добре. — Обърна се към първия вестоносец и добави: — Предай на офицерите, за да се приспособят за отбрана…
Но вторият не беше довършил:
— Върховен юмрук, сър. Съжалявам. С тези легиони има и К’Чаин Че’Малле.
„Къде тогава е Силвърфокс с нейните проклети Т’лан Имасс?“
— И дракони да са, все ми е тая — изръмжа той и се обърна към първия вестоносец. — Марш. — Войникът отдаде чест и хукна. Върховният юмрук изгледа ядосано втория вестоносец и рече: — Намери Туист и го уведоми, че ни трябва един рейд на неговите тежки източно от позицията ни — само един обаче. Кажи му, че най-вероятно няма да могат да се измъкнат, тъй че да остави едно крило в резерва. — Дужек вдигна забралото на шлема си и огледа небето. Утрото беше настъпило — петото и шестото крило бяха доставили своите бойци и вече се стапяха в далечината към планините.
„Ето това е. Вече всички сме в Корал. И ако скоро не получим помощ, никога няма да го напуснем.“
— Това е всичко — каза той на войника.
Кондорите закръжиха над покрива, запищяха си един на друг, спуснаха се рязко надолу, пометоха над плочите и с тътен на огромните криле отново полетяха нависоко в изсветляващото небе.
Паран зяпна невярващо нагоре.
— Не ни ли видяха!
Бяха се присвили до една ниска стена, зад която имаше парапет с изглед към пристанището и залива Корал, а тъмнината, която ги бе погълнала, бързо се стапяше.
— Не могат да ни видят — промърмори Бързия Бен, — защото аз им преча да ни видят. Но знаят, че сме тук… някъде.
„И затова се мотаят още тук. Добре. Чудесно. Това означава, че не громят армията на Дужек.“
Цитаделата под тях се разтърси.
— Дъх на Гуглата, това пък какво беше?
Магьосникът се намръщи.
— Не знам. Не ми прозвуча като муниции… Но бих казал, че стената отново е пробита.
„Отново? От кого?“ Взривът бе дошъл откъм пристанището, на изток. Оттам бавно се извиси облак прах.
Паран надигна предпазливо глава, за да погледне над ниската стена.
Над залива с крясък кръжаха чайки. Морето зад него приличаше на леден блок и от него се носеше глух тътен. Водни стълбове изригваха далече на хоризонта на юг. Вдигаше се буря. „Дано да стигне дотук — малко повече объркване няма да ни дойде зле.“
— Наведи се! — изсъска Бързия Бен.
— Извинявай.
— И без това си имам достатъчно неприятности, капитане — трябва да стоим плътно… стига си ме ритала, Деторан — какво? О. Капитане, погледнете на север, сър! Високо горе!
Паран бързо се извъртя.
Крило моранти — съвсем дребни точици във висините — се носеше над града, от изток на запад.
Шест кондора се извисиха да ги посрещнат — но полетът им щеше да е дълъг.
От морантите западаха още по-малки точици, над източната половина на града.
Падането им продължи сякаш цяла вечност, после първата се стовари върху някаква сграда. Експлозията пръсна покрива и горния етаж. Взривовете затрещяха един след друг.
Магията на шестте кондора се понесе към далечните моранти.
Хвърлило бомбите, крилото се пръсна. Но поне двайсет моранти не успяха да се измъкнат от магическата вълна.
Пушеци и дим загърнаха източната страна на Корал.
Кондорите над капитана и отделението запищяха от гняв.
— Това подейства, общо взето — прошепна Бързия Бен. — Ония улици сигурно са тъпкани с панионска войска.
— Да не говорим за останалите Мостоваци — изсъска през зъби Паран.
— Те вече трябва да са се изтеглили.
Паран долови колебанието в тона му.
Една от „проклетиите“ беше ударила улицата на петдесет крачки зад Пикър и осакатените й отделения, на по-малко от десет крачки зад Ловеца на К’елл К’Чаин Че’Малле, който вече ги догонваше. Немрящото създание бе пометено от взрива, туловището му пое върху себе си повечето от гибелната градушка от пръснати камъни.
Късове сгърчена кожа, плът и пръснати кости западаха на ръка разстояние от Мостоваците.
Пикър вдигна ръка на войниците да спрат. Не само тя имаше нужда да си поеме дъх, да изчака, докато биещото бясно в гърдите й сърце се поуспокои.
— Това вече адски променя нещата — изпъшка Бленд до нея.
Пикър не си направи труда да й отвърне, но не можеше да не се съгласи с горчивия й коментар. Както й беше заповядал Паран, наистина бяха отвлекли вниманието поне на част от К’Чаин Че’Малле.
И бяха платили за това.
Последния път, когато си преброи хората, бяха останали шестнайсет Мостовака, годни за бой, и шестима ранени, от които трима вече бяха стигнали при Портата на Гуглата. К’Чаин Че’Малле не бяха просто бързи, бяха мълниеносни. И безмилостни. Острилките само ги дразнеха още повече.
Все едно, мунициите бяха привършили. Пикър беше обърнала бойците си веднъж срещу Ловците на К’елл, за да прецени шансовете им в близък бой. Нямаше да го направи повече. Извадиха късмет, че изобщо успяха да се измъкнат. Гледката с посечените й на място приятели щеше да се вреже в ума до края на дните й. „Дни ли? Нямам дни. Ще се изненадам, ако преживея и тази камбана.“
— Гуглата да ни вземе дано, още един!
Лейтенантът се обърна рязко и извика.
От страничната уличка се беше появил още един Ловец, дращеше с нокти камъните, навел ниско глава и с вдигнати мечове.
На по-малко от петнайсет крачки разстояние главата се извърна към тях.
„Добре. Едно… две… три…“
— Пръсни се!
Още докато Мостоваците бягаха във всички посоки, стената до К’Чаин Че’Малле се пръсна на улицата. Сред прахта и тухлите се появи още един Ловец и се катурна навън, целият насечен, и замята бясно глава, свързана само с една жила с врата му — беше без една ръка и единият му крак бе отсечен от глезена. Създанието рухна върху камъните, ребрата му изпращяха — и не помръдна повече.
Подпалвачите на мостове замръзнаха по местата си.
Както и първият К’Чаин Че’Малле. Чудовището изсъска и извърна глава към зейналата дупка в стената.
През слягащата се прах навън пристъпи Т’лан Имасс. С разкъсана, съсухрена плът, оголените кости лъщяха навсякъде, с шлем от череп на звяр на главата, някога увенчан с рога. Кремъчният меч в ръцете му
