Тя също ги видя, забави, обърна едрия си боен кон към тях и спря.
— Намерихме Върховния юмрук. Жив е, както и най-малко осемстотин от войниците му. Градът е превзет. Сега се връщам оттатък мъртвата полоса. Ще ме придружите ли? Ще има сбор…
„На оцелелите.“ Той отново се огледа. Т’лан Ай бяха изчезнали. Без немрящите вълци К’Чаин Че’Малле щяха да са избили до крак всички извън града. „Може би те също се събират около онзи хълм. А Итковиан? Проклет глупак. Още ли седи коленичил пред Т’лан Имасс? Още ли е жив?“ Грънтъл въздъхна и бавно се надигна. Погледът му отново се спря на осемте останали живи от хората му. „Всичко това само за да влезем петдесет крачки навътре от портата.“
— Да, дестраянт. Ще дойдем с вас.
Разперила широко криле, понесена из заредения със сила въздух, Корлат бавно зави покрай своя дом. По ноктите й все още бяха полепнали окървавени пера и късове плът. Последните демони-кондори бяха измрели без никаква съпротива — достатъчно доказателство, че Пророкът или е избягал, или е убит. Навярно Господарят й се беше спуснал и беше извадил Драгнипур, за да вземе душата на джагъта. Скоро щеше да разбере истината.
Тя изви глава и погледна към брат си, който летеше до нея. Орфантал беше понесъл рани, но не се беше поколебал, силата и волята му все още бяха страховити оръжия, в случай че на пътя им се появеше нова изненада.
Нямаше такава.
Пътят им ги отведе към морето, на изток от Корал и с изглед към безбрежния океан. Късното следобедно слънце все още огряваше далечините.
И тя видя, на половин левга от града, плаващите към сушата четири бойни кораба, развели знамената на Малазанския имперски флот и порещи през топящите се ледени късове.
„Артантос — Тайсхрен… О, планове, скрити под други, игри на коварство и заблуда…“
„Нашата история, изгубена моя любов. Тя унищожи всички ни.“
Зави отново и се озова над Корал, надалече от бавно понеслата се на север черна планина. Разбитата порта отдолу. Човешки фигури, запалени факли.
Очите й различиха Каладън Бруд, войници от Сивите мечове, баргасти и други.
Орфантал заговори в ума й.
„Слез долу, сестро. Аз ще пазя небето. С нашия брат соултейкън и Силанна. Виж, Старата се спуска. Иди с нея.“
„Бих искала да те пазя, братко…“
„Врагът е унищожен, Корлат. Това, което би опазила, ако останеш с мен, е сърцето ти. Искаш да го опазиш от болката. От скръбта. Той заслужава повече, сестро. Хайде, слез. Скръбта е дарът на живите — дар, който нашият род забрави така отдавна. Не отстъпвай. Слез, Корлат, в света на смъртните.“
Корлат сви криле и се спусна на спирала към земята. „Благодаря ти, братко.“
Преобрази се, щом кацна на малкото площадче зад разтворената северна порта. Появата й накара няколко войници да се разпръснат, но само временно. Отново в облика на Тайст Андий и изведнъж отново изтощена от раната, която Бруд бе успял да изцери само повърхностно, тя леко залитна, преди да тръгне към бойния главатар, спрял отсам портата. Старата му бе съобщила нещо и сега отново отлиташе.
Никога не беше виждала Бруд толкова… съкрушен. Мисълта за победата сякаш изглеждаше нищожна за него пред лицето на такава лична загуба. „За всички ни.“
Докато се приближаваше, към главатаря пристъпи някакъв мъж. Мършав, изгърбен, дългата му светла коса бе разрошена и странно щръкнала.
Корлат видя как мъжът отдаде чест и чу думите му:
— Висш маршал Стъмп, сър. Нередовните на Мот. За оная заповед…
— Каква заповед? — сопна се Бруд.
Усмивката на мъжа оголи две редици дълги бели зъби.
— Все едно. Бяхме ей там, нали…
— Къде?
— Ъъъ, отсам стената, източно от портата, сър, а горе имаше едни магове. На братята Боул не им хареса тая работа, тъй че ги посритаха малко. Нито един не диша вече. Все едно, сега какво искате да правим?
Каладън Бруд го изгледа безизразно, след което поклати глава.
— Нищо не се сещам, Висш маршал Стъмп.
Мъжът от Мот кимна.
— Ми, добре. Може да угасим някой и друг пожар.
— Действайте.
— Да, сър.
Висшият маршал се отдалечи. Бруд гледаше след него зяпнал.
— Главатарю? — обади се Корлат.
— А аз си мислех, че сме ги оставили назад — измърмори той. — А те… били в града. Били са от другата страна на К’Чаин Че’Малле — през портата или през стената, и са избили маговете. Добре де, как са…
— Главатарю, идват малазански кораби.
Бруд кимна.
— Артантос ме уведоми, преди да прескочи по лабиринта до палубата на командния кораб. На борда има имперска делегация — посланик, легат, губернатор…
— Цели трима?
— Не, само един. С повечко титли, зависи какви преговори ще тръгнат.
Корлат вдиша дълбоко. „Затаи болката и скръбта в себе си. Още малко.“
— След като Воинството на Едноръкия… пострада… толкова тежко, малазанците няма да се пазарят от позиция на силата.
Очите на Бруд се присвиха.
— Корлат. Мен ако питаш, малазанците си заслужиха всичко, което могат да поискат. Ако го искат, Корал е техен.
Корлат въздъхна.
— Бойни главатарю, разбулването на Куралд Галайн не беше… временна проява. Градът вече е толкова в лабиринта на Тайст Андий, колкото и в този свят.
— Аха. Което означава, че преговорите е редно да се водят между Рейк и малазанците. Без мен. Кажи ми, твоят Господар държи ли на Корал? Лунният къс…
Нямаше нужда да продължава. Градът, всечен в летящата планина, все още държеше в себе си затворени в многобройните, дълбоко погребани в недрата му зали огромни количества вода, тежест, която нямаше да може да издържи дълго. Лунният къс загиваше. Тя знаеше, че трябва да бъде изоставен. „Родният ни дом, от толкова време. Дали ще скърбя? Не знам.“
— Не съм говорила с Аномандър Рейк, главатарю. Не мога да предполагам намеренията му. — Обърна се и тръгна към портата.
Бруд извика след нея.
„Още не.“
Тя продължи напред, под арката, очите й се спряха на билото на хълма отвъд разкъсаните тела, осеяли мъртвата зона. „Там ще го намеря. Всичко, което е останало. Лицето му, дар от спомени, вече изстинало. Видях как животът излетя от очите му. Онзи миг на смъртта. Животът, който се отдръпва от тези очи, назад и назад. И ме оставя.“
Стъпките й се забавиха. Скръбта заплашваше да я смаже.
„Мила майчице Тъма, гледаш ли ме отгоре сега? Виждаш ли ме, твоето дете? Усмихваш ли се, като ме виждаш съкрушена? Аз, в края на краищата, повторих твоите грешки. Отдадох сърцето си, огънах се пред глупавия блян — танца на Светлината. Ти копнееше за него, нали?“
„И беше предадена.“
„Ти ни остави, Майчице… на вечното безмълвие.“
„Все пак…“
