„Майко Тъма, с това разбулване те чувствам близо. Скръбта ли бе това, което те прогони, отпрати те толкова далече от твоите деца? Когато в своя гибелен път — в своята ужасна безчувственост — те проклехме. Добавихме още към болката ти.“
„Тези стъпки… ти ги измина някога.“
„Как би могла да не се усмихнеш?“
Дъждът се плисна в челото й, защипа отворения срез на раната. Тя спря, погледна нагоре и видя точно над себе си Лунния къс — плачеше над нея…
… и над полето от трупове наоколо й, и по-нататък, вдясно, над хилядите паднали на колене Т’лан Имасс. Мъртвите, изоставените, разсипани ярки цветове, и дъждът, тъй нежно наситен, сякаш ги правеше по-плътни и истински. Не бяха вече размътено платно пред погледа на една Тайст Андий. „Стичащ се живот, за да изостри всеки детайл, да усили всеки цвят, да превърне всеки миг в страдание.“
Не можеше да се сдържа. „Уискиджак, моя любов.“
Сълзите й се сляха със солената вода, потекла по лицето й.
В сумрака на портата Каладън Бруд се взря навън, отвъд каменния мост, над покрусената равнина, сред която стоеше Корлат, обкръжена от трупове и разкъсани К’Чаин Че’Малле. Видя как отметна назад глава, как вдигна лице към сивия покров на дъжда. Черната планина, с широко разтварящите се пукнатини, със стоновете на загиващата крепост, сякаш се беше спряла точно над нея. Сърце от камък доскоро, отново станало смъртно.
Този образ — това, което виждаше сега — нямаше да се заличи никога.
Силвърфокс се беше скитала сякаш цяла вечност, без посока, безчувствена към всичко наоколо, докато някакво далечно движение не привлече погледа й. Стоеше сред голата тундра под плътното бяло облачно небе и гледаше приближаващите се духове риви.
Малка окаяна група, по-малко от четиридесет, едва различими в далечината и почти погълнати от неизмеримия пейзаж, от небето и влажния въздух с неумолимия му мраз, който се вливаше в костите й като кръвта на поражение.
Бяха се случили събития. Другаде в този новороден свят. Усещаше го — пороя, градушката от спомени, родена незнайно къде. Бяха я поразили със същата стихийна безразборност, с която поразяваха земята във всички посоки; съвсем смътно бе доловила какво съдържат.
Беше дар. Много горчив.
„Ако е проклятие, то тогава и самият живот е проклятие. Защото живот имаше в този замръзнал дъжд. Целият живот на десетки хиляди души, хвърлен, за да порази плътта на този свят, да се изсипе, да натори пръстта.“
„Но нищо общо няма с мен.“
„Не с мен.“
„Всичко, което исках да съградя… унищожено. Този свят на сънища сам по себе си е спомен. Призрачен свят на Телланн, възпоминание за собствения ми свят от толкова, толкова отдавна. Спомени, взети от един Хвърляч на кости, който беше там при моето пресътворение, взети от духовете на риви, от първия клан, взети от К’рул, от Круппе. Взети от самата дремеща земя — от плътта на самата Бърн.“
„Аз самата… не притежавах нищо. Аз просто откраднах.“
„За да сътворя свят за своята майка, свят, където ще може отново да бъде млада, където би могла да изживее нормален живот, да доживее до обичайните старини.“
„Исках да върна всичко, което й отнех.“
Изпълни я горчивина. Беше започнала с онази първа могила, край Пейл. Тази вяра в праведността, в полезността на кражбата. Оправдана с възможно най-благородната цел.
Ала лишеното от чест притежание се беше оказало лъжа. Всичко, което бе събрала и съхранила, на свой ред се бе оказало лишено от стойност. Спомени, блянове, живот.
„Станаха на прах.“
Окаяната група духове се приближаваше с боязън, колебливо.
„Да. Разбирам. Какво мога да поискам тепърва от вас? Какви още празни обещания ще изрека? Имах за вас цял народ, народ, който отдавна е изгубил своите богове, своите духове, на които някога бяха обрекли своята преданост, стига да не бяха се превърнали в жалка прах. Народ.“
„За вас.“
„Изгубен.“
„Какъв урок за четирите обвързани в мен духа. Не сме сватовникът, ние четиримата.“
Не знаеше какво да им каже — на тези скромни, боязливи духове.
— Хвърлячко на кости. Поздравяваме те.
Силвърфокс примигна да махне сълзите от очите си.
— Древни, аз…
— Видя ли?
И тя видя нещо като почуда, изписана на лицата им. И се намръщи.
— Хвърлячко на кости — продължи водачът им, — ние намерихме нещо. Недалече оттук — разбираш ли за какво говорим?
Тя поклати глава.
— Там има тронове, Хвърлячко на кости. Два трона. В една дълга колиба, съградена от кости и кожа.
„Тронове?“
— Как… защо? Защо трябва да има тронове в този свят? Кой…
Древният сви рамене и се усмихна.
— Те чакат, Хвърлячко на кости. Истина е, и ние я усещаме. Скоро, много скоро ще дойдат истинските господари на това селение.
— Истинските господари! — Гняв лумна в очите на Силвърфокс. — Този свят беше за вас! Кой смее да си го присво…
— Не. — Тихо изреченото отрицание я сряза, отне дъха от дробовете й. — Не е за нас. Хвърлячко на кости, ние не сме достатъчно силни, за да властваме над свят като този. Той е необятен, лабиринтът му притежава огромна мощ. Не се бой — не искаме да го напуснем и ще се спогодим с новите му господари. Навярно ще се радваме, ако можем да им служим.
— Не!
„Не, не трябваше да стане така!“
— Хвърлячко на кости, не бива да изпитваш такива силни чувства. Пресътворението продължава. Все още е възможно да се изпълнят желанията ти — навярно не по начина, по който бяха замислени в началото…
Вече не го слушаше. Душата й се разкъсваше от отчаяние. „Както аз отнех… така бе отнето от мене. Тук няма справедливост, нито престъпление. Приеми истината.“
„Силната воля на Найтчил.“
„Състраданието на Татърсейл.“
„Верността на Белурдан.“
„Копнежът на детето риви.“
„Нито едно от тях не бе достатъчно. Нито едно поотделно — или заедно — не можа да оправдае стореното, направения избор, отричането.“
„Остави ги. Остави ги с всичко това, с всичко, което предстои.“
Силвърфокс им обърна гръб.
— Намерете я тогава. Вървете.
— Няма ли да тръгнеш с нас? Твоят дар за нея…
— Вървете.
„Моят дар за нея. Моят дар за вас. Всичко е едно. Пораженията, паденията, причинени от слабостите в самата мен. Няма да стана свидетел на собствения си позор — не мога. Нямам куража за това.“
„Съжалявам.“
