вече получила името „Дарът на Итковиан“. От Черен Корал и горите наоколо се бяха появили раздърпани банди тенесковри, измършавели и болнави, и всички се стичаха около лагера. Мълвата за… прераждането на Анастер се беше пръснала, а с нея — и надеждата за спасение.
„Сбор. Тези тенесковри навярно никога вече няма да се върнат към онова, което бяха доскоро. Те също се нуждаят от прераждане. Непознатия, вселил се в Анастер — този нов Смъртен меч на Тогг и Фандърей — го чака доста работа…“
Дошъл беше моментът Грънтъл да прецени що за птица е. „Сигурно ще се окаже по-добър Смъртен меч от мен. Сигурно е някой самодоволен, лицемерно набожен тип на тоя проклет, гаден кон. Да, признавам, готов съм да го намразя кучия му син.“
Грънтъл тръгна към Анастер, който бавно яздеше през шумния стан на тенесковрите. Мършави хора се трупаха от всички страни и посягаха да докоснат с пръсти и него, и коня му. На няколко крачки зад него пристъпваше дестраянтът и Грънтъл усети вихрещата се от нея целебна магия — прегръдката на Вълчето откровение беше започнала.
Най-сетне Анастер излезе от лагера. Здравото му око забеляза Грънтъл и младежът дръпна юздите да го изчака.
Заговори още преди Грънтъл да е успял да си отвори устата.
— Ти си Грънтъл, Смъртният меч на Трейк. Дестраянтът ми разказа за теб. Радвам се, че дойде. — Анастер хвърли поглед през рамо към тенесковрите, които се бяха задържали в стана си, сякаш краят му беше някаква невидима, непреодолима за тях преграда, след това слезе от коня. — Щит-наковалня държи да ме виждат отвсякъде — изсумтя той и разкърши ръце и крака. — Писна ми от тоя кон.
— Каза, че се радваш, че съм дошъл — избоботи Грънтъл. — Защо?
— Ами, ти си Смъртен меч, нали? Мен също ме наричат така. Рекох си, ъъъ… добре де. Какво означава това, между другото?
— Не знаеш?
— Не. А ти?
Грънтъл помълча, след което се ухили.
— Май и аз не знам.
Анастер въздъхна шумно и напрежението сякаш го напусна.
— Слушай. Преди това… ъъъ, преди да се появя в това тяло, бях съгледвач в малазанската армия. И мен ако питат, храмовете са места, където бедните хора плащат, та избите на жреците да са добре заредени. Не искам никакви поклонници и последователи. Оная отзад, дестраянта и Щит-наковалня — богове, какви корави жени! Знаеш ли как ме тормозят? Вече се чувствам точно като Итковиан, не че той чувства нещо, нали. Гуглата да ме вземе дано, само споменаването на името му ми къса сърцето, а дори не го познавах.
— Аз го познавах, Анастер. Отпусни се, момче. Мислиш ли, че аз съм молил да ме правят Смъртния меч на Трейк? Бях си водач на керванска охрана, но си бях доволен…
— Бил си доволен, че си прост водач на охрана?
— Адски добре ми беше.
Анастер изведнъж се усмихна.
— Виж, спънах се наскоро в едно буренце с пиво — в лагера на Сивите мечове е. Да вземем да си направим една разходка, Грънтъл.
— Под дърветата, да. Ще намеря Стони. Една приятелка. Мисля, че ще ти хареса.
— Жена? Смятай, че ми е харесала вече. Взимам буренцето и се срещаме тук.
— Добър план, Анастер. А, и не казвай на дестраянта и на Щит-наковалня…
— Няма, дори да ме изтезават… — Гласът му заглъхна и Грънтъл забеляза как младежът пребледня. После поклати глава. — Е, до скоро, приятелю.
— До скоро. — „Приятелю… Да, така мисля.“
Анастер се метна ловко на коня — предишният мъж, вселил се в тялото му, умееше да язди.
„Не, не предишният. Мъжът, който е сега.“ Грънтъл го погледа как се отдалечава, след което тръгна да намери Стони.
Пара — или дим — все още се разсейваше от четирите впряга на Търговска гилдия Тригали, спрели в подножието на хълма. Бързия Бен беше отишъл да поговори с водача на кервана — натруфено облечен дебел мъж, чиято дълбока умора личеше дори от петдесет крачки.
Паран, който чакаше с Мостоваците Дужек на билото, видя как чародеят и тригалският маг подхванаха дълъг разговор, резултатът от който като че ли обърка безкрайно Бързия Бен. След това се включи и даруджистанецът Круппе и спорът се поднови още по-разгорещено.
— За какво си говорят? — учуди се Пикър.
Паран поклати глава.
— Представа нямам, лейтенант.
— Сър.
Нещо в тона й го накара да се обърне.
— Да?
— Не биваше да ме назначавате да командвам. Издъних се ужасно, сър.
Видя мъката в очите й, но въпреки желанието си не извърна поглед.
— Не ти, лейтенант. Командата беше моя, в края на краищата. Аз ви изоставих всички.
Тя поклати глава.
— Бързака ни разказа какво сте направили, капитане. Отишли сте там, където е трябвало, сър. Всичко беше изиграно добре. Струваше ни се, че във всичко това няма да видим никаква победа, но вече знаем, че не е така — а това означава много повече, отколкото си давате сметка.
— Лейтенант, вие все пак излязохте от цитаделата с оцелелите. Никой нямаше да се справи по- добре.
— Съгласен съм — изръмжа някой зад гърба му.
Появата на Дужек стъписа двамата и те замълчаха. Беше се състарил сякаш с десет години за един ден и една нощ. Беше се изгърбил и здравата му ръка трепереше.
— Лейтенант, съберете Мостоваците. Искам да говоря пред всички.
Пикър се обърна и махна на петимата да се приближат.
— Така. А сега ме чуйте. На един от онези впрягове на Тригали долу е натоварен половин фургон заплати. Целият остатък от заплатата на ротата, носеща името „Подпалвачите на мостове“. За целия състав. Достатъчно, за да си купи всеки от вас цяло имение и съвсем заслужен живот на пълна идилия. Тригалите ще ви откарат в Даруджистан — не ви препоръчвам да се връщате в Империята. Колкото до мен, Тайсхрен и Юмрук Араган, от цитаделата не е излязъл жив нито един Мостовак. Не, нито една дума не искам да чувам — Уискиджак го пожела за вас. Гуглата да ме вземе дано, той го искаше и за себе си. Уважете го това.
— Освен това имате още една, последна задача и тя ви отвежда всички в Даруджистан — продължи той. — Тригалите са докарали там някого. В момента за него се грижи Висшият алхимик Барук. Човекът не е добре — мисля, че има нужда от вас. От малазанци. Войници. Направете там каквото можете за него, а когато решите, че не можете нищо повече, си тръгвате.
Дужек замълча, огледа ги и кимна.
— Това е всичко, Подпалвачи на мостове. Тригалите ви чакат. Капитане, вие останете за малко — искам да поговорим насаме. А, Пикър, предай, моля те, на Върховен маг Бързия Бен да се яви тук.
Пикър примига.
— Върховен маг?
— Кучият син не може да се крие повече — отвърна с гримаса Дужек. — Тайсхрен настоя.
Малкият отряд тръгна надолу по склона.
Дужек отри чело с треперещата си ръка и се обърна.
— Повървете с мен, Паран.
— Много добре го направихте, сър.
— Не, Гъноуз, не беше добре. Но нищо повече не можех да направя за тях. Не искам последните
