саркофага от черно дърво.
По дължината на подстъпа към подиума от двете страни бяха подредени още саркофази, опрени на стените, и над тях танцуваше черната паяжина на магията.
Бързия Бен изсъска тихо през зъби.
— Да му мисли плячкаджията, дето ще му хрумне да влезе тук.
Паран се вгледа в смътния танц на черните нишки по строгите, без никаква украса саркофази.
— Прегради?
— И не само това, капитане. Но ние няма от какво да се безпокоим. Подпалвачите на мостове са в тези, от двете страни на подстъпа. О, и един Черен морант. — Посочи един саркофаг, който според Паран по нищо не се различаваше от другите. — Туист. Отровата в ръката му го взе една камбана преди първата вълна на Дужек. — Бързия Бен бавно закрачи към друг саркофаг. — Тук вътре… каквото е останало от Хедж. Не е много. Кучият му син се гръмна с една „проклетия“. — Магьосникът застана пред ковчега. — Пикър го описа точно, Хедж. И ще го кажа на Фидлър. Веднага щом се видим. — Помълча още миг, след което се обърна ухилен към Паран. — Мога да си го представя. Душата му, присвита до основата на Портата на Гуглата, как пъха между камъните някоя трошачка…
Паран се усмихна, ала с усилие. Продължи напред към подиума, магьосникът тръгна след него.
Докато крачеха, Бързия Бен изреждаше тихо имената.
— Шанк… Тууз… Деторан… Еймлес… Рънтър… Мълч… Бъклънд… Стори… Лисс… Дасали… Тротс — уф, щях да помисля, че баргастът… не, предполагам, че не. Той е толкова Мостовак, колкото всички нас. И под този капак, Паран, все още се хили…
Така Бързия Бен изреди името на всеки, покрай когото минаваха. Около тридесет Подпалвачи на мостове. Падналите бойци от командата на Паран.
Стигнаха до подиума.
И повече не можеха да продължат. Магията властваше над цялата платформа, леко искряща паяжина от Куралд Галайн.
— Ръката на самия Рейк — промърмори магьосникът. — Тези… заклинания. Направил ги е сам.
Паран кимна. Беше го чул и от Пикър, но разбираше, че Бързия Бен изпитва нужда да говори, да изпълни камерата с отекващия си глас.
— Да знаеш, само кракът го е подвел. Поддал е в неподходящия момент. Сигурно е било замах… което значи, че е бил сгащил Каллор. Щял е да го убие. Иначе изобщо нямаше да замахне така и да се открие. Проклетият крак. Потроши го в оная градина в Даруджистан. Някаква мраморна колона паднала… а Уискиджак просто се оказал на неподходящото място в неподходящия момент.
„А сега Пикър и останалите наглеждат Малът. Всеки миг някой се мотае до него. Лечителят може да се опита да се намушка с ножа си по всяко време… ако го оставят. Ех, Малът, той все те разкарваше. «Друг път. Много работа имам сега. Само някаква тъпа болежка. Добре, като свърша, ще го оправя и това.» Вината не е твоя, Малът. Войниците умират.“
Видя как Бързия Бен извади едно камъче от кесията си и го постави на пода пред подиума.
— Може да ми се доще да посетя това място отново — промълви той и се усмихна тъжно на Паран. — Двамата с Калам…
„Ех, магьоснико…“
Паран погледна отново трите саркофага. Не знаеше кой къде е положен. А и сякаш не беше толкова важно. Уискиджак и двете момичета. Морските пехотинки. „Били са там, с Тайсхрен до края. Винаги честна сделка, магьоснице.“
— Готов съм вече да ги оставим, капитане.
Паран кимна.
Обърнаха се и бавно закрачиха към входа.
Под арката спряха и Бързия Бен погледна към коридора.
— Оставили са всичко.
— Какво? Кой?
— Рейк. Тайст Андий. Цялото си имущество. Всичко.
— Защо? Редно е да се заселят в Черен Корал, нали? Градът е съвсем опразнен…
Бързия Бен сви рамене.
— Тайст Андий. — Каза го с тон, в който звучеше: „Така и няма да разберем.“
Пред тях се очертаха смътните контури на портал и магьосникът изсумтя.
— Стилът ти в тези неща е доста странен, Паран.
„Да. Стилът на непохватното невежество.“
— Минавай, магьоснико.
Видя как Бързия Бен изчезна през портала. След това се обърна, за да огледа камерата за последен път. Светлото кълбо бързо гаснеше.
„Уискиджак, благодаря ти за всичко, на което ме научи. Бойци от ротата на Подпалвачите на мостове, искаше ми се да съм по-добър командир. Особено в края. Можех поне да загина с вас.“
„Е, добре, сигурно е много късно. Но ви благославям, за всичко.“
Обърна се и прекрачи през портала.
В безмълвната камера светлината заглъхна — кълбото във въздуха примига и угасна.
Но в камерата се бе появило ново сияние. Смътно, затанцувало сякаш с черната паяжина по саркофазите.
Танц на тайнството.
Тежкият фургон от кости и кожа трополеше по търговския път. Емансипор пляскаше с поводите по широките гърбове на воловете.
Грънтъл бе застанал по средата на пътя. Чакаше.
Слугата го изгледа намръщено и с неохота спря впряга. Почука с пръст по стената зад гърба си и изпънатата суха кожа на влечугото изкънтя като тъпан.
Вратата се отвори и Бочълайн слезе, последван от Корбал Броуч.
Бочълайн направи няколко крачки и спря срещу Грънтъл, но безизразният му поглед се зарея към смрачения град зад гърба му.
— Великолепно — въздъхна той. — Ето това… това място бих искал да нарека свой дом.
Грънтъл се изсмя грубо.
— Така ли мислиш? Там сега има Тайст Андий. И освен това е част от Малазанската империя. Вярваш ли, че едните или другите ще търпят хобито на приятеля ти?
— Той е прав — жално изхленчи Корбал Броуч. — Няма да ми е никак забавно тук.
Бочълайн се усмихна.
— Виж, Корбал, само си помисли за всички тези още свежи трупове. А и погледни онова поле долу. К’Чаин Че’Малле, вече изрядно разфасовани, на удобни порции, ако щеш. Достатъчно материал да си построим цяло имение, драги колега.
Корбал Броуч изведнъж се усмихна.
„Богове, спестете ми тая гледка — никога повече, моля ви.“
— Е, брадясал капитане — каза Бочълайн, — бъдете така добър да се отстраните от пътя ни. Но преди това, ако обичате, един въпрос.
— Кажи.
— Съвсем наскоро получих бележка. Почеркът беше ужасен, и при това бележката беше надраскана върху дървесна кора. Изглежда, че някой си Джиб Боул и неговите братя желаят да ме навестят. Случайно да се познавате с тези господа? Ако е така, може би някакъв съвет за подходящия етикет, с който да им окажем гостоприемство…
Грънтъл се усмихна.
— Облечете си най-доброто, Бочълайн.
— Аха. Благодаря, капитане. А сега, ако благоволите…
Грънтъл махна с ръка и им даде път.
Сивите мечове се бяха установили на временен лагер на петдесет крачки източно от сияещата могила,
