Аномандър Рейк извърна поглед.
— Тъжен край за този съюз.
Останалите Мостоваци се бяха струпали около тях и слушаха мълчаливо. Пикър изведнъж си даде сметка за тях, за думите, които бяха чули от краткия разговор дотук, за нещата, които бяха останали неизречени.
— Този съюз — каза тя — беше здрав, доколкото зависеше от нас. — „От нас. Тези, които стоят тук, пред вас.“
Рейк сигурно я разбра.
— Тогава нека още веднъж повървя със съюзниците си, лейтенант.
— За нас ще е чест, сър.
— До командната позиция на север от града.
— Да, сър.
Господарят на Тайст Андий въздъхна.
— Там има един паднал войник, на който бих искал… да отдам почитта си…
„Да. Най-тъжната вест, която чухме днес.“
— Като всички нас, сър.
Рейк тръгна до нея, петимата оцелели бойци тръгнаха след тях.
Тя стоеше до него на билото и също като него гледаше събиращите се.
— Знаеш ли какво ми се иска?
Грънтъл поклати глава.
— Не, Стони. Какво ти се иска?
— Харло да беше тук.
— Да.
— Бих се примирила поне тялото му да беше тук. Мястото му е тук, сред падналите. А не под някаква купчина камъни незнайно къде.
„Харло. Ти ли беше първата смърт в тази война? Нашият ли дрипав отряд беше първият съюзник в нейната кауза?“
— Помниш ли моста? — попита Стони. — Целият порутен, а Харло ловеше риба на един от прекатурените камъни. Тогава видяхме Лунния къс, нали? На южния хоризонт, носеше се на изток. А сега ето ни тук, в сянката на това проклето нещо.
Каладън Бруд и Дужек се приближаваха към Корлат, застанала над трите покрити тела. На две стъпки зад тях — Тайсхрен. Магическата патина на младост се беше махнала от лицето му.
Нощният въздух се беше стаил и гласовете им стигаха до ушите му.
Дужек пристъпи до Корлат и коленичи пред тримата паднали малазанци.
— Кой беше тук? — Обърса челото си. — Кой видя как стана всичко?
— Аз. Лично — отвърна, без да мисли, Корлат. — И Тайсхрен. В мига, в който Силвърфокс се появи, Каллор нападна първо нас двете. Мисля, че не очакваше, че Уискиджак и двете морски пехотинки ще му се опълчат. Забавиха го достатъчно, докато Тайсхрен успее да се съвземе. Каллор беше принуден да избяга при новия си господар — Сакатия бог.
— Уискиджак е кръстосал меч с Каллор? — Дужек дръпна наметалото и мълчаливо се вгледа в лицето на приятеля си. — Строшеният му крак… заради него ли…
Грънтъл забеляза как Корлат се поколеба.
— Не, Върховен юмрук. Той се счупи след смъртоносния удар.
След дълга пауза Дужек поклати глава.
— Все му казвахме да намери време да го изцери. „По-късно“, отвръщаше той. Все „по-късно“. Сигурна ли си, Корлат? Че се е счупил след това?
— Да, Върховен юмрук.
Дужек се намръщи, без да откъсва очи от мъртвеца пред себе си.
— Уискиджак беше превъзходен боец с меча… тренираше с Дасем Ълтър и на Дасем му трябваше доста време, докато пробие гарда му. — Погледна през рамо към Корлат, след това — към Тайсхрен. — И с двете пехотинки на фланговете… колко време ви отне, докато се съвземете, Върховен маг?
Тайсхрен се смръщи, погледна бързо към Корлат и отвърна:
— Само няколко мига, Дужек. Няколко мига и… закъснях.
— Върховен юмрук — каза Корлат. — Умението на Каллор с меча… той е изключителен воин.
Грънтъл забеляза как лицето на Дужек помръкна още повече. Стони до него промълви:
— Тук нещо не е наред. Този крак май е поддал, преди да…
Той я стисна за ръката и поклати глава. „Не. Корлат сигурно има някаква причина за това. За тази… измама.“
Стони присви очи, но замълча.
Дужек въздъхна и се изправи.
— Изгубих приятел.
Двете толкова простичко изречени думи се забиха в сърцето на Грънтъл. Болката и скръбта го жегнаха.
„Харло… моят приятел.“
„Итковиан…“
Обърна се и изтри очи с опакото на ръката си.
Аномандър Рейк беше дошъл, Старата, Великият гарван, изпърха с крила на пътя му. До Сина на Тъмата — Пикър. Зад тях Грънтъл видя другите останали живи Мостоваци: Бленд, Малът, Анци, Спиндъл, Блупърл. С очукани брони, покрити от глава до пети със засъхнала кръв; животът сякаш се бе изцедил от очите им.
По склоновете вече се бяха струпали всички оцелели от Воинството на Едноръкия. Бяха по-малко от хиляда души. Зад тях — баргасти и риви, Тайст Андий и останалите от армията на Бруд. Стояха безмълвно, в почит към падналите.
Лечителят Малът пристъпи към тялото на Уискиджак. Грънтъл видя как огледа раните, видя как истината се утаи в ума му. Едрият мъж залитна назад, готов сякаш да рухне. Дужек пристъпи да го подкрепи и му помогна да седне на тревата.
„Някои рани не заздравяват никога, а този човек току-що получи най-тежката. Да беше оставил поне Уискиджак покрит с наметалото…“
Аномандър Рейк бе застанал до Корлат. Помълча дълго, след което извърна очи.
— Корлат, как ще отвърнеш на това?
— Орфантал се подготвя, Господарю — отвърна безстрастно тя. — Двамата с брат ми ще издирим Каллор.
Рейк кимна.
— Щом го намерите, оставете ми го жив. Спечелил си е Драгнипур.
— Да, Господарю.
Синът на Тъмата се обърна към останалите:
— Върховен юмрук Дужек. Върховен маг Тайсхрен. Лунният къс загива и затова моят народ го изоставя. Ще го изпратим на изток, над океана — силата в него угасва и той скоро ще се потопи под вълните. Моля ви тези трима паднали малазанци — убити от предател, доведен тук от мен самия и от Каладън Бруд — тези трима малазанци да бъдат погребани в Лунния къс. Вярвам, че това ще е достоен за тях саркофаг.
Всички мълчаха.
Рейк се обърна към Пикър.
— И моля загиналите от Подпалвачите на мостове също да бъдат погребани там.
— Ще има ли място за всички? — попита Пикър.
— Уви, не. Повечето камери са наводнени.
Пикър вдиша дълбоко и се обърна към Дужек.
Върховният юмрук като че ли не можеше да вземе решение.
— Някой да е виждал капитан Паран?
