Когато махна с ръка, за да започне полагането, някой пристъпи покрай Грънтъл и Стони и се приближи до дестраянта.
Беше малазански войник. Държеше нещо увито в плат под мишницата си. Заговори на завален дару:
— Моля ви, дестраянт, искам да отдам почит на Итковиан…
— Както желаете.
— Но бих искал да направя и още нещо.
— Какво?
Малазанецът разви плата и показа шлема на Итковиан.
— Аз… не исках да го взема. Но той настоя. Каза, че изгодата от размяната била по-голяма за него. Не беше истина, дестраянт. Можете да видите. Всеки може да види. Вижте шлема, който носи. Беше моят. Искам да си го прибера. Той трябва да носи своя. Този…
Дестраянтът се обърна, погледна мъртвия, дълго помълча и накрая поклати глава.
— Не, сър, Итковиан щеше да откаже молбата ви. Вашият дар го е зарадвал. Все пак, ако сега сте решили, че шлемът, който сте му дали, е с по-голяма стойност, той нямаше да се поколебае да ви го върне… — Обръщаше се, докато говореше, и погледът й се спря на плачещия войник, после — на нещо отвъд всички тях, и думите й заглъхнаха.
Грънтъл видя как очите на младата жена бавно се разшириха.
Щитът-наковалня на Сивите мечове изведнъж се обърна — бронята й тихо издрънча — след миг всички бойци я последваха. С тях — Грънтъл и Стони.
Малазанецът беше само първият. Под сребърната звездна светлина всички оцелели войници от Воинството на Едноръкия на Дужек идваха и се подреждаха в редици в подножието на склона. С Тайст Андий, риви, баргасти и Черни моранти от двете страни — дълга колона застанали в почит, смълчани фигури…
… а когато погледът на Грънтъл се плъзна на изток, към мъртвото поле, и Т’лан Имасс бяха там, и идваха.
Силвърфокс стоеше далече встрани и гледаше.
Сивите мечове, стъписани и смълчани, се раздвоиха, щом първите Т’лан Имасс излязоха на билото.
Водеше ги Хвърляч на кости — държеше в едната си ръка очукана раковина, увиснала на кожена каишка. Немрящият спря и заговори на дестраянта:
— Заради дара, който ни даде този смъртен, всеки от нас ще му поднесе приношение. Събрани вкупом, те ще станат неговата гробна могила и тя ще бъде ненакърнима. Ако ни откажете това, ще се опълчим срещу вас.
Дестраянтът поклати глава и прошепна:
— Не, сър. Отказ няма да има.
Гадателят пристъпи към Итковиан и положи раковината на гърдите му.
Грънтъл въздъхна. „Ех, Итковиан, май си спечели още приятели.“
Тържествената процесия от скромни дарове — понякога не повече от едно лъскаво камъче, полагани грижливо на растящия куп, покриващ тялото — продължи цялата нощ; звездите довършиха големия си кръг в небето и най-сетне погаснаха пред светлината на утрото.
Когато и малазанският войник положи на могилата шлема на Итковиан, тръгна втора вълна — войник след войник се изкачваха по склона, за да оставят дар. Воински знаци, диадеми, пръстени и гривни, ками.
През цялото това време Грънтъл и Стони стояха отстрани и гледаха. Сивите мечове също.
Когато и последните войници слязоха от хълма, Грънтъл се раздвижи. Загледа се в струпаната грамада и очите му доловиха смътното сияние на магията Телланн, която щеше да съхрани могилата недосегаема — всеки предмет на мястото му, непоклатим — после вдигна лявата си ръка. Тихо изщракване и гривните се смъкнаха.
„Съжалявам, Трийч. Учи се да живееш със загубата.“
„Всички го правим.“
Слънцето бавно се издигаше от морето на изток. Паран стоеше с Бързия Бен. Бяха наблюдавали края на поклонението, но не бяха помръднали от мястото си на хълма. Бяха видели как Дужек се включи в мълчаливата колона на поднасящите дарове — един войник, отдаващ почит на друг.
Капитанът изпитваше срам заради неспособността си да ги последва. Смъртта на Уискиджак го беше съкрушила твърде много, за да може да тръгне. Двамата с Бързия Бен бяха пристигнали твърде късно и не можеха да застанат с останалите в този официален израз на последна почит — Паран не можеше да повярва, че един толкова простичък ритуал притежава за него такава значимост. Присъствал беше на погребения — още като дете в Унта, на тържествените процесии, където ходеше със сестрите си, с майка си и баща си, за да стои пред някоя крипта в гробищата с увитите в саван тленни останки на някой стар магистрат, донесени на ръце от неговите близки. Церемонии, които го бяха изнервяли, без да изпитва никаква скръб към човек, когото изобщо не е познавал. Погребенията му се бяха стрували безсмислени. В края на краищата нали Гуглата вече беше взел душата. Плачът пред някакво празно тяло му се беше струвал празно губене на време.
Майка му и баща му. Не беше присъствал на погребението и на двамата, беше се утешавал с мисълта, че Тавори е осигурила прилична церемония и им е отдала полагащата се почит.
Тук войниците бяха свели церемониалността до минимум. Само заставаха мирно, всеки със своите мисли и чувства. И все пак — свързани помежду си. С обвързаността на споделената скръб.
А двамата с Бързия Бен бяха пропуснали всичко това, бяха закъснели. Тялото на Уискиджак вече го нямаше. И Паран усещаше в себе си пустота, сърцето му се бе превърнало сякаш в запустяла гробница, тъмна и екнеща от чувства, които не искаха и не можеха да излязат наяве.
Смълчани, двамата с магьосника се загледаха към Лунния къс, когато той се понесе още по на изток, над морето, вече на половин левга разстояние. Носеше се ниско във въздуха и много скоро — навярно след не повече от месец — щеше да докосне вълните някъде сред океана и тогава водата отново щеше да нахлуе през пукнатините, да запълни камерите и Лунният къс щеше да потъне в неотзивчивите морски води.
Бяха съвсем сами.
Най-сетне магьосникът се обърна.
— Капитане.
— Кажи, Бързак?
— Лунният къс. Нарисувай го.
Паран се намръщи за миг… после дъхът му секна. Поколеба се, после бавно се наведе и почисти с ръка малък кръг в пръстта. С показалеца си очерта правоъгълник с окръглени ъгли, а в него — груба, но разпознаваема рисунка. Огледа за миг работата си, вдигна очи към Бързия Бен и кимна.
Магьосникът се хвана за наметалото му с една ръка и каза:
— Преведи ни.
„Добре. Само че как да го направя? Вгледай се добре в картата, Паран — не, това само ще ни приземи върху проклетата повърхност, и после кратко, но несъмнено фатално падане във вълните долу. Камера, така каза Пикър. Тронната зала на Рейк. Помисли за тъмнина. Куралд Галайн, неосветено място, безмълвно, място с увити мъртви тела…“
Затворил очи, Паран пристъпи напред и повлече със себе си Бързия Бен.
Ботушите му стъпиха на камък.
Отвори очи и видя само мастилен мрак, но въздухът миришеше някак… различно. Пристъпи още крачка напред и чу въздишката на Бързия Бен зад себе си. Магьосникът промълви нещо и над тях се появи малък глобус треперлива светлина.
Камера с висок таван, навярно двайсет крачки широка и над четиридесет дълга. Бяха се озовали в нещо, приличащо на официално преддверие: зад тях, оттатък сводестия праг, се виждаше коридор. Отпред, в дъното на камерата, се издигаше подиум.
Огромният стол, доскоро издигал се на подиума, беше преместен, двата му предни крака бяха на по- ниското стъпало — тронът беше наклонен като за поклон. В центъра на подиума бяха положени три
