Никой не отговори.
— Добре. Колкото до полагането на падналите Подпалвачи на мостове, решението е ваше, лейтенант Пикър.
— Те винаги са били любопитни какво има в Лунния къс — с кисела усмивка каза тя. — Мисля, че това би ги зарадвало.
В лагера на обоза, струпан безразборно в гористия парк на север от мъртвата полоса, седемстотин двадесет и двамата Нередовни на Мот бавно се събираха, всеки понесъл на гърба си голям конопен чувал, натъпкан с плячка от града.
На едно дърво беше подпряна тежка маса, обърната с изрисуваното долнище нагоре. Краката й бяха откършени преди доста време, но това само я правеше по-лесна за превоз.
Нарисуваният образ беше сиял доста време, преди някой да забележи, и пред масата вече се беше струпала сериозна тълпа, зяпнала в сиянието, когато лабиринтът в образа се отвори и през него излязоха Паран и Бързия Бен, следвани от мускулеста жена с черна коса.
И тримата бяха покрити със скреж, който започна да се топи още щом лабиринтът се затвори след тях.
Един от Нередовните на Мот пристъпи напред.
— Поздрави. Аз съм Висш маршал Джиб Боул и тука нещо ме смущава.
Паран, разтреперан от жестоко студения въздух на Омтоуз Феллак, го изгледа за миг, след което сви рамене.
— И какво е то, Висши маршале?
Джиб Боул се почеса по главата.
— Ами, това е маса все пак, не е врата…
Малко по-късно, докато Паран и Бързия Бен крачеха в тъмното към мъртвото поле, магьосникът тихо се засмя.
Капитанът го погледна накриво.
— Какво?
— Хуморът на Черния лес, Паран. В приказките на най-ужасните магове, които сме виждали някога с теб.
— Магове?
— Е, името може би е неподходящо за тях. Вещери май ще стои по-добре. Мърморещи под носа си блатни вещери. С парчета кора в косите. Вкарай ги в някоя гора и няма да ги видиш повече, освен ако сами не поискат. Тия братя Боул, те са най-лошите от цялата им пасмина, макар че съм чувал, че между тях имало и една сестра, която изобщо не би поискал да срещнеш, ама изобщо.
Паран поклати глава.
Килава ги беше оставила веднага след пристигането им. Каза им само „благодаря“, макар Паран да долавяше, че това само по себе си означава за нея необичайно сваляне на гарда, след което потъна в мрака на леса.
Капитанът и магьосникът излязоха на търговския път. Лунният къс висеше над главите им и ръсеше ситен мъглив дъждец. Няколко пожара все още озаряваха Корал, но мракът на Куралд Галайн като че ли по някакъв начин ги гасеше.
Паран не можеше да изтласка от ума си случилото се. Не беше свикнал да бъде ръката на… изкуплението. Извличането на джагътското дете от наранения портал на Морн го беше стъписало.
„Толкова време оттогава… от Пейл. Бях я усетил. Бях усетил това дете, затворено във вечната болка, неспособно да разбере какво е направило, за да заслужи онова, което го е сполетяло. Беше си мислила, че ще намери там майка си — така й казала Килава. Беше държала ръката на брат си.“
„И всичко това е било откъснато от нея.“
„Изведнъж сама.“
„Само с болката.“
„Хиляди години.“
Бързия Бен и Таламандас бяха направили нещо на детето, с магията си му бяха отнели цялата памет за онова, което бе преживяло. Паран долавяше в това пряката намеса на Гуглата — само един бог можеше да постигне такова нещо, не просто да се блокират спомени, а абсолютно отнемане, прочистване на утаеното.
Така. Детето беше изгубило брат си. Вместо него си беше намерило чичо.
„Но едва ли най-добрият. Пророкът си носи своите рани, в края на краищата…“
А селението на Бърн вече бе намерило нови обитатели. Беше подслонило в себе си един древен лабиринт.
— Спомени от лед — бе казал Бързия Бен. — Зной има в тази хаотична отрова — зной, достатъчен за да унищожи тези слуги. Трябваше само да измисля как да забавя заразата, да отслабя отровата.
— Бих предупредил Сакатия бог, знаеш ли. Бих му казал, че съм излязъл на пътя му. Сритахме го отзад, знаеш ли.
Паран се усмихна. Егото на боговете изобщо не притесняваше Бързия Бен. Все пак магьосникът си беше заслужил правото да изпитва такова свирепо задоволство, нали? Бяха откраднали Пророка изпод носа на Аномандър Рейк. Бяха поправили една стара злина и за техен късмет беше присъствала Килава, за да участва в изкуплението. Бяха премахнали заплахата от Пророка от този континент. И най-сетне, със съхраняването на Омтоуз Феллак, бяха забавили до жалко пълзене заразата на Сакатия бог.
„И върнахме живота на едно дете.“
— Капитане — каза Бързия Бен и сложи ръка на рамото му.
Отпред, зад последните дървета, склоновете на ниския хълм бяха покрити с хора. Факли проблясваха като звезди.
— Никак не ми харесва това — измърмори магьосникът.
Телата вече ги нямаше — онези на хълма, както и във фургона, който бяха докарали Пикър и войниците й. Нищо претенциозно нямаше в погребението. Полагането на падналите в недрата на огромната летяща крепост беше оставено на Тайст Андий и на самия Аномандър Рейк.
Грънтъл извърна очи нагоре да огледа Лунния къс. Килнат на една страна, той бавно се носеше към морето и забулваше изгряващите звезди, започнали да шарят небето със среброто си.
Щом Лунният къс повлече след себе си сянката си, на хребета от другата страна на черния път се видя малка група войници, застанали в полукръг около скромен дървен ковчег и купчина камъни.
Едва след миг Грънтъл осъзна какво вижда и дръпна Стони за ръката.
— Ела с мен.
Тя не възрази и той я поведе надолу по склона, през смълчаните призрачни редици, които се разтваряха пред тях, за да минат. През пътя, през плитката канавка и после — нагоре по лекия склон към билото.
Където стотината оцелели Сиви мечове стояха, за да отдадат почит на човека, която беше някога Щитът-наковалня на Финир.
Някой ги следваше от разстояние, но те не се обърнаха да видят кой е.
Спряха до малката група.
Униформите бяха почистени, оръжията — излъскани. Грънтъл видя между бойците — повечето капънски жени и няколко мършави тенесковри — Анастер, яхнал коня си. Котешките очи на Смъртния меч се присвиха към странния едноок младеж. „Не, вече не е онова, което беше. Вече я няма… пустошта в него. В какво се е превърнал, та да се чувства сега като мой… съперник?“
Дестраянтът стоеше най-близо до ковчега и сякаш се взираше в бледото лице на Итковиан. От другата страна на ковчега бе изкопан плитък гроб, пръстта бе струпана на една страна, камъните — на друга. Скромен гроб очакваше Итковиан. Най-сетне капънката отвори уста.
— Отбелязваме смъртта на този човек, чийто дух не пътува към никой бог. Той премина през Портата на Гуглата, и това е всичко. Премина. За да остане сам. Няма да смъкне бремето си, защото и в смъртта си остава този, който беше приживе. Итковиан, Щит-наковалня на Откровението на Финир. Помнете го.
