викове.
„Бяхме крехки. Унищожени още преди няколко месеца, край Пейл, просто ни беше нужно това време, на малцината, които останахме. Хедж, Тротс, Деторан. Трупове, които все още отдават чест…“
— Казах на ривите нашият фургон да изчака отсам северната порта — обади се Бленд до нея.
„Нашият фургон. Фургонът, каращ мъртвите Мостоваци.“
„Първи вътре.“
„Последни навън.“
„За кой ли път.“
Откъм руините на цитаделата блесна светлина. Отворен лабиринт, от който се появиха няколко фигури. Покрита с рани хрътка — пастирско псе по-скоро, — след него лейди Енви и двама сегюле, влачещи трети маскиран воин.
— Е, тва вече ще си такова таковата? — измърмори Бленд.
Пикър не разбра какво точно има предвид, но и не си направи труда да попита.
Лейди Енви ги забеляза.
— Милата ми лейтенантка! Колко се радвам, че те виждам жива и здрава. Едва ли ще повярваш какво безочие прояви оня белокос, въоръжен до зъби…
— За мен ли се отнасяше това? — попита гърлен глас зад нея.
Аномандър Рейк излезе от сумрака.
— Ако знаех, че си в цитаделата, лейди Енви, щях да спусна Лунния къс чак до долу.
— Ах, какви ужасни думи!
— Какво търсиш тук? — изръмжа Синът на Тъмата.
— Ами, това-онова, любими. Дали не ми изглеждаш доста войнствено настроен този следобед — все още е следобед, нали? Трудно с да се разбере тука.
— Има някаква историйка между тия двамата — прошепна Бленд.
— Тъй ли? — провлече Пикър. — По какво пък разбра?
„Проклетницата — едно петънце няма по телабата й. Това му се вика друг свят. Но ето че стоим тук, една до друга, в този коридор.“
Аномандър Рейк гледаше накриво застаналата пред него жена.
— Какво искаш, Енви?
— Ами, половин континент пропътувах, неблагодарник такъв, за да ти съобщя съдбоносна новина.
— Да я чуем.
Лейди Енви примига и се огледа.
— Тук ли, скъпи? Няма ли да е по-добре някъде по-насаме?
— Не. Чакат ме други неща. Хайде, казвай.
Тя скръсти ръце.
— Добре, обаче само боговете знаят защо си правя труда да пазя все още това щедро настроение…
— Енви…
— Добре, добре. Е, чуй ме тогава, Владелецо на Драгнипур. Скъпият ми баща Драконъс замисля да се изтръгне от оковите в меча. Откъде го знам ли? Кръвта шепне, Аномандър.
— Изненадан съм, че му беше нужно толкова време — изсумтя Господарят на Лунния къс. — Е, и какво от това?
Очите на лейди Енви се разшириха.
— Това перчене лудост ли е? Ако случайно си забравил, двамата адски се постарахме да го заколим първия път!
Пикър се обърна към Бленд и я видя как гледа зяпнала Рейк и Енви.
— Не помня да си направила кой знае какво — отвърна Аномандър Рейк. — Само стоеше отстрани и гледаше битката…
— Точно така! И какво смяташ, че си мисли баща ми за това?
Господарят на Лунния къс сви рамене.
— Той знаеше достатъчно, за да не потърси помощта ти, Енви. Все едно, вслушвам се в предупреждението ти, но не мога да направя почти нищо, поне докато Драконъс наистина не се освободи.
Тъмните очи на жената се присвиха.
— Я ми кажи, скъпи, какво знаеш за Господаря на Колодата — ако изобщо знаеш нещо?
Рейк повдигна вежда.
— Гъноуз Паран ли? Смъртният, който влезе в Драгнипур? Онзи, който прати двете Хрътки на Сянка през портата на Куралд Галайн?
Енви тропна с краче.
— Непоносим си!
Господарят на Тайст Андий й обърна гръб.
— Казахме си достатъчно, Енви.
— Те ще търсят начин да счупят меча!
— Да, биха могли.
— Животът ти зависи от прищявката на някакъв смъртен мъж, така ли?!
Аномандър Рейк я погледна през рамо и каза:
— Е, значи трябва да внимавам. — И продължи към рехавата група Тайст Андий.
Енви изсъска вбесено и затича след него.
Бленд бавно се извърна към Пикър.
— Гъноуз Паран? Капитанът?
— Ще го мислим някой друг път — отвърна Пикър. — Все едно, нас не ни засяга. — Стана от камъка. — Събери ги, Бленд. При северната порта.
— Слушам. Няма да отнеме много време.
— Чакам ви при арката.
— Лейтенант.
— Какво?
— Ти направи каквото можа.
— Не беше достатъчно, нали?
Пикър тръгна, без да дочака отговора й. Тайст Андий й направиха път. Тя се приближи до почернелия свод на портата.
— Един момент.
Обърна се и видя забързалия се към нея Рейк. Извърна неволно очи от твърдия, нечовешки поглед на Тайст Андий.
— Искам да повървя с вас.
Притеснена от неочакваното му внимание, тя хвърли поглед през рамо към лейди Енви, която оглеждаше изпадналия в безсъзнание сегюле. „Храбра жена сте, лейди — даже не трепнахте.“
Синът на Тъмата сигурно беше проследил погледа й, защото въздъхна.
— Точно този разговор не бих искал да го подновявам, лейтенант. А ако тя реши да събуди онзи сегюле — а при сегашното й настроение като нищо може да го направи, — не бих искал и да подновявам онзи стар спор. Предполагам, че вие се каните да се върнете на командната позиция на север от града.
„Така ли? Не бях помисляла за това.“ Кимна.
— Мога ли в такъв случай да ви придружа?
„Богове подземни!“ Пикър вдиша дълбоко и отвърна:
— Боя се, че в момента не сме много приятна компания.
— Така е. Но сте достойна компания.
Погледна го учудена. Той й отвърна с гримаса.
— Съжалявам, че закъснях. А и не допусках, че в цитаделата има малазански войници.
— Не че щеше да има някакво значение, сър. — Тя сви рамене. — Доколкото разбрах, ротите на Дужек не са били пощадени от това, че не бяха в цитаделата.
