— Трябва само да почакам. Някой ден все някой глупак ще дойде тук, ще порови, ще посегне към портала…
— И ще направи размяната? Ще освободи сестра ти?
— Да! Без да го разберат Т’лан Имасс. Без да…
— Едно малко дете — промълви Бързия Бен. — Само. В една пустош. Имам по-добра идея.
Джагът оголи зъби и изръмжа.
Магьосникът бавно се наведе над Пророка.
— Омтоуз Феллак. Вашият лабиринт е подложен на щурм, нали? Т’лан Имасс са извършили пробив в него преди много време. И сега всеки път, щом той се разтвори, те го разбират. Знаят къде и идват…
Джагът го гледаше с гняв.
Бързия Бен въздъхна.
— Работата, Пророче, е в това, че съм намерил място за него. Място, където да остане… скрит. Извън възможностите на Т’лан Имасс да го засекат. Омтоуз Феллак може да оцелее, Пророче, в цялата си мощ. Да оцелее и да се изцери.
— Лъжи.
Стикснерът на гърдите му проговори:
— Вслушай се в магьосника, джаг. Предлага ти милост, каквато не заслужаваш.
Паран се покашля.
— Пророче. Знаеш, че си бил използван. Твоята сила… не е била Омтоуз Феллак, нали?
— Използвах каквото можех — изхриптя джагът.
— Лабиринта на Хаос, да. В който е затворен един ранен бог. Окования, същество с неизмерима мощ, същество, обладано от болка, чиято единствена цел е да унищожи този свят, всички лабиринти — включително Омтоуз Феллак. Той е безразличен към желанията ти, Пророче, и те използваше. Нещо повече, злъчта в душата му, той… говореше чрез теб. Укрепваше, нанасяйки болка и страдание… чрез теб. Откога Джагът се интересуват единствено от разрушението? Дори Тираните не са властвали с такава жестокост като теб. Кажи ми, Пророче, още ли се чувстваш извратен отвътре? Още ли те радва мисълта как нанасяш болка?
Джагът се смълча.
„Богове, Бързак, дано да си прав. Дано лудостта на този Пророк да не е негова. Да си е отишла — да се е откъснала…“
— Чувствам се… празен — изхриптя джагът. — И все пак защо трябва да ви вярвам?
Паран го изгледа и промълви:
— Освободи го, Бързак.
— Чакай малко…
— Пусни го, ти казах. Не можеш да преговаряш с пленник и да очакваш, че ще повярва и на една твоя дума. Пророче, мястото, което Бързия Бен си е наумил — никой, никой няма да може да ви манипулира там. А може би по-важното е, че ще имате възможност да накарате Окования да плати за своята наглост. И най-сетне, ще получиш сестра си — все още дете, — което ще трябва да се изцери. Пророче, тя ще има нужда от теб.
— Твърде много залагате на това, че все още е останала троха чест, достойнство и състрадание у този джаг — заяви Гадателката на кости. — След всичко, което е направил, все едно дали по своя воля, или не, той ще изврати това дете, както е извратил себе си.
Паран сви рамене.
— Значи толкова по-добре за детето и за брат му, че няма да са съвсем сами.
Пророкът присви очи.
— Няма да сме сами?
— Освободи го, Бързак.
Магьосникът въздъхна и се обърна към стикснера, клечащ на гърдите на джага.
— Пусни го, Таламандас.
— Най-много да съжалим — отвърна съществото и се смъкна на земята. Магическата паяжина примига и изчезна.
Пророкът се надигна с мъка. Поколеба се, спрял очи на Финнеста в ръцете на Бързия Бен, след което се обърна към Паран и прошепна:
— Това друго място… далече ли е?
Джагътското дете, няколкогодишно момиченце, пристъпи объркано от ранения лабиринт, свило ръце в скута си по начин, който сигурно беше научило от отдавна мъртвата си майка. Най-обикновен жест, но изпълнен с такова достойнство, че предизвика сълзи в очите на Паран.
— Какво ще си спомня? — прошепна Килава.
— Нищо, надявам се — отвърна Бързия Бен. — Двамата с Таламандас ще, ъъъ, поработим над това.
Пророкът изхлипа. Стоеше разтреперан, нечовешките му очи се бяха приковали в пристъпващото към тях дете. Беше ги видяло, но явно търсеше още някого, стъпките му се забавиха.
— Иди при нея — подкани го Паран.
— Тя помни… брат…
— Нищо. Сега ще намери чичо.
Джагът се поколеба.
— Ние… не сме известни със състрадание към близките си…
Паран се намръщи.
— А ние, човеците, да не би да сме? Не си единственият, за когото такова нещо означава усилие. Много неща има да оправяш, панионецо, като започнеш със самия себе си, с това, което си сторил. В това остави детето — твоята сестра — да ти бъде водач. Върви, проклет да си — двамата имате нужда един от друг.
Джагът пристъпи, но отново се поколеба, обърна се и погледна Паран в очите.
— Човеко… Онова, което причиних на твоя приятел, Ток-младши… съжалявам. — Погледът му се отмести към Килава. — Каза, че имаш близък, Гадателко на кости. Брат.
Тя поклати глава, сякаш очакваше въпроса.
— Той е Т’лан Имасс. От Ритуала.
— Значи и ти като мен имаш да извървиш голямо разстояние.
— Да извървя?
— Пътя към изкуплението, Гадателко на кости. Знай, че не мога да ти простя. Все още не.
— И аз на теб.
Той кимна.
— И двамата имаме да се учим.
И се обърна и тръгна към сестра си.
Тя знаеше кои са й близки и все още не беше изгубила любовта си, потребността си от тях. И преди Пророкът да вдигне ръце към нея, беше разтворила своите за прегръдка.
Огромната пещера се разтърси и от кривите стени потече рядка кал. Паран зяпна най-близкия, отрупан с диаманти гигант: масивните му ръце, вдигнати към тавана. Сякаш се разпадаше пред очите му. Заразата в плътта на Бърн се усещаше съвсем осезаемо, някъде почти над тях.
Гигантът не беше сам — по цялата дължина на пещерата, във всички посоки се виждаха огромните, наподобяващи деца слуги. И да бяха забелязали появата им, не го показваха с нищо.
— Тя спи — промълви Килава. — За да сънува.
Бързия Бен я погледна рязко, но не отвори уста. Сякаш очакваше нещо.
Паран се озърна към дребничкия Таламандас.
— Баргаст си бил преди, нали?
— Още съм, Господарю на Колодата. Моите новородени богове са с мен.
„Всъщност у теб има повече от силата на Гуглата, отколкото в твоите баргастки богове.“ Но капитанът
